ЙОРДАН ВЕДЪР: Манипулация не е мръсна дума

Йордан Ведър е професор в Софийския университет, доктор на изкуствознанието.

Занимава се с реторика, публична реч, езиково-говорна култура и бизнес комуникация.

Има над 300 научни публикации, сред които са и първите български университетски учебници по реторика и ораторско изкуство.

Автор е на десетки пиеси и сценарии.

Професор Ведър, в научните среди ви наричат доайен на българската реторика. Как гледате на тази квалификация?

Да си доайен означава, че вече всички по-възрастни от теб ретори гледат тревата откъм корените. Казано по друг начин – между теб и предшествениците ти вече няма буферна зона. Как трябва да гледам на този факт? Като демонстрация на уважение или като подготовка за изпроводяк?

Намирисва на черен хумор!

Какъв ти хумор – с пет години съм надхвърлил средната възраст, която статистиката позволява на българските мъже?!

Тогава да ви запитам, достигайки „библейска” възраст, успяхте ли да създадете обща теория на реториката?

У нас е модерно всеки да си мисли, че светът започва с неговото раждане. Обърнете се назад във вековете. Хиляди автори са бистрили проблемите на писменото и устното слово. Стотици колоси на манипулацията в идеологията и икономиката са прибавяли по някоя и друга тухличка в теорията и практиката на реторическото общуване. Очаквате от мен да предложа на човечеството „всеобща теория на реториката” ?! Приемам го като комплимент. Аз съм се занимавал с далеч по делнични неща. Учех студентите да мислят на глас в присъствието на аудитория. Учех ги как да използват реторическата аргументация, т.е. как да карат котката да яде горчица.

И как става това?

Много просто. Погледнете на котката като на система. Щом е система, значи има вход, черна кутия и изход. Намазвате горчицата на изхода на системата и тя се „самосезира”.

Това си е чиста проба манипулация. Да разбирам ли, че поставяте знак за равенство между манипулацията и реторическото общуване?

Това смущава ли ви? Манипулирам не е мръсна дума. Означава работя, правя нещо с ръце, с инструмент. Но докато очовечените маймуни правят нещата само с крайниците си и с елементарни оръдия, дораснат ли до стадий „обществени животни”, започват да използват словесни, извънсловесни и свръхсловесни инструменти. Ние манипулираме още от момента, в който напуснем утробата на майка си: рев – студено ми, рев – гладен съм, рев – наакан съм и т.н. Пораснем ли, пак ревем: „Осанна!”, „Разпни го!”, „Да живее!”, „Оставка!”. Защо ревем? За да накараме другите да започнат, продължат, променят, прекратят, завършат нещо, с което да задоволят нашите желания или интереси. Когато един умен човек като Аристотел наблюдава заобикалящото го, той открива закономерности, вижда алгоритми за следването на тези закономерности. Оказва се, че схемата е пределно проста: „действителност (факт, явление, събитие и пр.) пораждаща проблем – алтернативност на положението, в което ни поставя този проблем (иска от нас да вземем отношение, да предприемем някакви действия) – възможни решения за изход от създаденото положение – най-добро решение (целесъобразно, обосновано, изгодно и пр.) – оперативно действие на базата на избраното решение”.

Тъй като тази схема се осъществява от хора с пристрастия, предразсъдъци, емоции, с (понякога болно) его по-често не истината, а мнението на тези хора за фактите, събитията и явленията е двигател на нещата. Значи не правдата, а онова, което субектът, опрян на образованието, културата, икономическите интереси, политическите пристрастия, моментните емоции и трайните чувства, т.е. опрян на своите убеждения и предубеждения приема за правдоподобно (или изгодно) е решаващият мотив за неговото мнение. И ето ви нова схема: „факт мотив (интереси и желания) – убеждение (мнение и отношение) – действие”.

Проумявайки този механизъм, Аристотел създава стройно учение за „изнамирането” на убедителни при всички обстоятелства доводи за ръководене на мнението, а от там на поведението на хората, с които общуваме. Как се нарича това? Манипулация. Лошо ли е? Скверно ли е? Ако е така, ние сме направо престъпници, защото действаме по тази схема 15-16 часа в денонощието. Разбира се, аз съзнателно опростявам нещата, но в общи линии това е реториката: теория и практика на интерактивното, на предизвикващото предварително запланувано физическо или интелектуално действие публично общуване.

Много пъти образно сте заявявали, че след Аристотел в тази област „никой не е снесъл яйце”. Продължавате ли да мислите така?

Разбира се. Не се подвеждайте по мегаломанските декларации на западните автори, които пиратски сменят етикета на специфично реторическите знания и „създават” всевъзможни нео-, интер-, интра-, мега- и прочие псевдонауки. „Литературна реторика“, „Експериментална реторика“, „Реторическа критика“, „Неореторика“, „Теория на аргументацията“, „Синейдетика“, „Теория на убеждаващата комуникация“, „Публична реч“, „Словесно изпълнителска дейност“, „Оратороведение” и пр., са все названия на направления, клонове и клончета на такива самопризнали се науки. Това е, (много) меко казано, некоректно към една от най-древните обособени науки. Тези приятели, в зависимост от образованието, от положението, от интересите, пък ако щете и в зависимост от интелекта си, теглят чергата ту към философията, ту към логиката, ту към езикознанието, ту към идеологията и политиката, ту към нещо друго, чиято връзка с реторическото общуване като специфична форма на целенасочено словесно (устно или писмено) взаимодействие между хората е твърде относителна. На практика се получава така, че заради тези птички с чужди пера, философите, лингвистите, педагозите непрекъснато подозират реторите в „териториални претенции“. Нито най-престижните „близнаци” от съвременните реторически теории – „неореториката” и „теория на аргументацията” – в лицето водещите си фигури Х. Перелман (на запад) и Г. Брутян (на изток), нито модният напоследък Ю. Хабермас (Германия), нито дори най-талантливият прагматик на трийсетте години Д. Кърнеги (Америка) са успели да предложат някаква идея извън казаното в двете „Етики“, в двете “Аналитики“, в „Топика“, „Политика“, в “Реторика” или в другите достигнали до нас трудове на Аристотел.

А ако използваме думите на самия Стагирит, пишещите в тази област и досега продължават да се занимават с „атрибутите на красноречието“, без да успеят да го обхванат като цялостно явление, без да създадат научнообоснована теория и методика на ораторското изкуство. Аз не правя изключение.

Е, поне не критикувате българските автори.

О, и у нас след 1989 г. на територията на реториката „мигрираха“ твърде много хора. Повечето от тях са „кавърверсия“ на предшествениците си от петдесетте години. Но докато онези бяха „източно правоверни“, тези са „западно православни“. Приликите между тях са в „революционното“ самочувствие, че науката за целенасоченото публично общуване се ражда с „изгрева на демокрацията“ (мерена с техния аршин) и в маниакалната убеденост, че всичко започва от собствените им персони, олицетворяващи най-прогресивната, най-съвременната, най-демократичната и най-научната (преди марксистко-ленинска, сега евро-атлантическа) мисъл. За авторитет ни предупреждават, че зад гърба им е „цялото прогресивно човечество“ (преди) или „целият демократичен алианс“ (сега) и всеки, който не е съгласен с тях, е „ретроградна еманация на комунистическото мислене”, враг на „дълбоко демократичните процеси“ и „структурните реформи“. Мегаломанията в науката е като вождизмът във властта, дето всеки иска да има своя чета, своя партия, своя държава. Само че шапката, която надяват е много по-голяма от главата им.

При това положение можем ли говорим за българска ПР-реторика или за българска теория и практика на публичното общуване.

Ако става въпрос само за практика или за отделни факти – да. Но да се говори за българска теория на реторическото общуване е все едно да се говори за българска математика или физика. Разберете – науката няма национални граници: тя или е наука или не е. А освен това, не всяка съвкупност от знания е наука. Ако приемем, че в рамките на общата реторика съществуват „частни” реторики – бизнес реторика, журналистическа реторика, политическа реторика, тогава с пълно основание можем да говорим за реторическите аспекти на ПР-практиката. Ние, спазвайки българската традиция да изхвърляме бебето заедно с мръсната вода, анатемосахме термини като идеология, пропаганда, агитация. Само че като задраскаш думата, не задраскваш явлението. Пропагандата като съвкупност от техники, технологии и дейности има за задача да промени отношението към интерпретирания предмет и по такъв начин да предопредели евентуалните бъдещи действия на адресата си. Агитацията е интеракция, съвкупност от техники, технологии и действия целящи да предизвикат незабавна или близкосрочна реакция в желаната от комуникатора форма и посока.

Какво е рекламата? Икономическа пропаганда и агитация. Какво е маркетингът? Елемент от пропагандата и рекламата свързан с проучването и манипулирането на интересите и желанията на контрагента (публиката). Всичко това се прави чрез словесни, свръх словесни и извън словесни средства, които са организирани в система от най-старата комплексна наука – реториката. В този смисъл съществува българска реторическа практика, която(би трябвало да) се подчинява на общите реторически норми и закони. Тези, които не знаят това, приличат на оня литературен герой, който „открил”, че цял живот е говорил в проза!

Каква е реторическата ви оценка за съвременните български политици, за техния език?

Разнопосочна. Появиха се личности (подчертавам – личности), които могат да мислят публично, при това да мислят по същество и умно. Няма да посочвам имена, но около 10-15 % от хората, които в последните години присъстват в политическото пространство, са добри оратори. Друг въпрос е доколко техният капацитет се използва разумно от партийните им централи. Що се отнася до езика като такъв – констатациите ми не са радостни. Наскоро вестниците заклеймяваха нашите тинейджъри за словесната им бедност. Може и да са прави. Но какъв пример им дава елитът (с извинение)? През седемдесетте години изследвах езика на политиците и установих, че речникът им обхваща около 300-400 думи. При това част от тях еднокоренни. Заради обявяването на този факт се наложи да давам обяснения. Преди три години, представителите на самообявилия се „нов български елит” се обидиха, че вестниците написали, че словесният им багаж не надхвърля 400 думи.

Това стана повод да взема десетина речи на различни теми, произнесени от един от най-високо стигналите през последните години политици, който се приемаше като голям оратор. Оказа се, че този голям оратор, с помощта на няколко ПР и други съветници, използва речник от около 500 думи! За сравнение българския език, без специалната терминология, разполага с повече от 200 000 думи. Нека тази цифра да не е точна, но все пак – петстотин думи!? Засега няма технология, която позволява с беден речник да се изразяват богати мисли! А както казах, реторическото изкуство не е изкуството да говориш (респективно – да пишеш), а изкуството да мислиш.

Преди година време вие ни изненадахте с четири нови книги*, но не учебници, а стихове и афоризми. Това хоби ли е?

През шейсетте години с това си вадех сиренцето към хляба. Сега така поддържам формата си. Тъй като на моята възраст човек почва да забравя това, което е знаел, съчинителството ми помага да си измислям сам цитати от класиците.

Сериозно, върху какво работите в момента?

Върху себе си. Правя за себе си учебник за дистанционно обучение. Това е истинско предизвикателство. Представяте ли какво означава да учиш някого от разстояние и по интернет как да комуникира ефективно. Публичното общуване е като обяснението в любов: ти се обясняваш в идея, която другият трябва да прегърне като своя. Това е сфера, в която подражанието и прекият контакт са най-ефективните методики. Любопитно е какво ще излезе от това. Може би ще се поуча от братята американци. Те имат хиляди книги, които още на първите страници ти обещават, че щом ги прочетеш ще станеш ако не Демостен, то поне Цицерон. Лошото е, че за разлика от тях, аз продължавам да считам, че едно нещо трябва да се зачене, да се износи, да се роди и да се отгледа, преди да почне то самото да дава плод. Защо тогава съм се захванал с това? Веднъж един от внуците ме попита: „Дядо, след като вече си професор, що ти е още да четеш?” Защото и работата, и ученето, и животът на човека са гребане срещу течението: престанеш ли да гребеш не спираш, а тръгваш назад.

*“Прозаична поезия, поетична проза” “Афоризми, закачки, размисли” “Пътят” и “Душата не остарява”.

  Интервюта етикети: ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free