Гласуването е право на гражданите, а не тяхно задължение

Където правото е задължение, свободата е робство

Задължително гласуване още догодина! – това е една от първите широко огласени нови идеи втора употреба напоследък. Трябвало да се направи нещо с опасно ниската избирателна активност.

Избирателната активност през последния четвърт век наистина спада. По официални данни през 1990 г. тя е била 90%, през 1994г. – 75%, за да се стигне до 48,66% на изборите за Народно събрание през настоящата година. Социолози и политолози рядко коментират причините за тази тенденция и свеждат така наречените си анализи до повърхностни коментари на числа. Чрез медиите се налага разбирането, че Парламентът е „фрагментиран”заради ниската избирателна активност, а това че в него са представени около 50 партии и движения, било едва ли не бич божи за демокрацията.

Сръчни математици извеждат корелационни зависимости между избирателната активност и разпределението на депутатските места, но заниманията им са откровена спекулация, понеже те възприемат гражданството единствено като все по-слабо работеща машина за гласуване, а не като източник на всяка власт, както твърди Конституцията.

В демократичните държави обаче, за да спечели доверие, всяка политическа сила трябва да отговори убедително на следните въпроси:

  1. Кои сме ние и какво предлагаме?
  2. Каква ще бъде изгодата за нашите избиратели?
  3. Какви гаранции даваме, че обещаното от нас ще бъде изпълнено?
  4. Защо казаното от нас е истина?

От такава гледна точка сегашното правителство може да се разглежда като мултипартиен конгломерат от разнородни формации. След едномесечни консултации центробежните сили в конгломерата бяха надмогнати от властостремителната сила на министерските назначения.

Новото правителство все още не е представило управленска програма, но отсъствието й частично се компенсира от т. нар.  Програмна декларация. Декларацията се  обявява за „съставяне на проевропейско реформаторско правителство за стабилно развитие на България”. Още тук избирателят като минимум губи интерес, понеже за него понятието реформа е равносилно на държавноорганизиран грабеж. На всичкото отгоре в редовете на гласувалото малцинство със сигурност настъпва ценностен конфуз, защото вотът за една политическа формация означава практически отказ от всички останали формации, а конгломератът е хем десен, хем ляв, хем консервативен, хем либерален, хем националистически.

В цивилизования свят е прието управленските приоритети да се степенуват по значимост, т.е  най-важните да се поставят на челно място в програмните намерения. В родната програмна декларация обаче за приоритет с главно „п” е обявена… външната политика. В развитите общества и вътрешната, и външната, и образователната политика са функции на националната доктрина, а у нас такава доктрина просто няма. При положение, че нацията не разполага с общоприета цел,  движението в коя да е посока лесно може да се възприеме като погрешно.

Гласоподавателят трудно може да открие специфична изгода лично за себе си от подкрепата за даден политически субект, ако не се брои факта, че с данъците си той издържа все по-голям брой конвенционални бюрократи и неконвенционални евробюрократи.

Негласуващите станаха мнозинство тъкмо заради липсата на отправна точка, споделени ценности и социална перспектива.

Положението допълнително се влошава и от това, че никоя политическа партия дори и не намеква, че може с нещо да гарантира обещанията си. Такава е и настоящата програмна декларация. Щом кандидатите за властта не могат, или не желаят, да гарантират своите твърдения, въпросът за истината в техните натрапчиво кресливи послания става излишен. Официозните анализатори обаче огласяват числа и „имунизират” публиката с политически предсказания.

Около избори медиите ни демонстрират как се купуват и продават гласове, политици взаимно се обвиняват в предизборна търговия, а граматически неправилната мантра „Купуването и продаването на гласове е престъпление” (вместо „са престъпления”) ни боде слуха и очите от ефира и от плаката в кварталната бакалия. Никой обаче не задава въпроса защо хората си продават гласовете. Ако човек е беден, ако знае от опит, че е все едно за кого ще гласува и че собственото му положение задължително ще се влоши след изборите, какво му остава? Остава му да се примири или да се съпротивлява.

Продаването на гласове и негласуването всъщност са форми на съпротива срещу политиците. На свой ред някои управници интуитивно усетиха заплаха от негласуващото мнозинство и решиха силово да го превърнат в гласуващо мнозинство. Така в техните представи с един замах ще постигнат две цели: ще се увековечат във властта и ще отслабят днешните си опоненти. Дали?

Дори въвеждането на задължително гласуване да бе възможно само с промяната на Избирателния закон, то едва ли ще оправдае очакванията. Ще намалеят ли недоволните? Напротив, ще станат повече. И каква ще бъде легитимността на едно Народно събрание, излъчено от 20% редовно подадени гласове например?  При такъв сценарий избирателната активност може и да се покачи, но масово ще се подават недействителни бюлетини. При определено стечение на обстоятелствата броят на действителните бюлетини ще продължи да намалява, а това ще бъде идеалната възможност за купувачите на гласове.

Историята е пълна с примери как в условията на масово недоволство си отива не мнозинството, а малцинството и как срещу него, макар и временно, се съюзяват милиони хора с различен социален статус, с разнообразни ценности и вярвания. Искането за задължително гласуване обаче съдържа и откровен антидемократичен елемент. Гласуването е право на гражданите, гарантирано от Конституцията, а не тяхно задължение. Евентуалното задължително гласуване би превърнало правото в задължение. По същата логика след време някой „държавник” би могъл да въведе задължително гледане на Националната телевизия или задължително купуване на билети от Държавната лотария!

Неизпълнените задължения предивкикват у повечето хора чувство на вина и опасения от евентуални санкции. Както е добре известно, страхът от наказание е в основата на всяка религия. Човешката цивилизация обаче не познава политик трайно да е бил припознаван като божество, както и бог да се е занимавал с политика. Едва ли е случайно.

  Публикации, Статии етикети: , , , , ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free