Далечната 1958 година

Ето ме и мен!

Родил съм се на 5 октомври 1952 г. по обед, когато високоговорители и радиоточки транслират отчетния доклад на ХІХ когкрес на КПСС, чието изчитане е поверено на Генадий Маленков. Седмица преди това дядо ми Стефан, достигнал до висок пост в Държавната планова комисия, е отстранен при поредната вълна на гонения на „югославски шпиони”. „Кликата” на Трайчо Костов е отстранена, мнозина са ликвидирани, с което временно силната фракция на придошлите от Москва политемигранти възтържествува. На прицел са родените в земи, които по силата на историческите превратности са се оказали в Югославия – „братска” през първите няколко години, след като на власт и в двете страни идват комунистите, но след острия конфликт между Сталин и Тито превърнали се в архиврагове. България само няколко години преди това е била на път доброволно да откъсне собствена територия, за да я хариже барабар с населението (Пиринска Македония) на новосформираната „Федеративна народна република Македония” в рамките на титова Югославия. Нещо повече, нищо чудно да се бяхме оказали и седма югославска република все в името на пролетарския интернационализъм! А сега яростно се нахвърляше върху отклонилия се от пътя Белград… И все за сметка на българите, живеещи в тази страна, забравени, изоставени, пожертвани заради абсурдни намерения и интереси. Че и за тези българи, избягали от тежкото отмъщение на новите власти и цинично обвинени от „своите” в служба на Тито и неговите секретни служби! Доведеният брат на баба ми, Крум, с четвъртокласно образовани (четвърто отделение в тези времена) и без шофьорска книжка, набързо произведен полковник от МВР и назначен за началник на КАТ, се оказва удобна жертва. Обвинен е, че е резидент на УДБА, дядо ми е уволнен и принуден много години – на практика до смъртта си – да работи като счетоводител в горско стопанство и ТКЗС, за да допълва мизерната пенсия. А пишман-резидентът на УДБА, след като изтърпява мъчения в подземията на Дирекцията на милицията, е осъден на смърт, за негово щастие „великият вожд на народите” умира, присъдата е заменена с доживотен затвор, а през 1956 г. тихомълком е освободен без особени извинения. Помня го – значи е било някъде към края на 50-те – в униформа на полковник от Вътрешни войски (зловещите „сини шапки”). Ни в клин, ни в ръкав за компенсация го изпратиха представител на „Булгарплод” в Афганистан, където изкара няколко години. Какво е разбирал с четвъртоотделенското си образование от външна търговия, какви точно плодове и зеленчуци е изнасяла България за Афганистан, че да се налага изпращането на специален човек там, не ми е ясно. Но ми се струва, че присъствието на подобни хора там има отношение към авантюрата, целяща превръщането на изостанал, раздиран от племенни противоречия Афганистан в „социалистическа” държава, че чак до сегашния хаос там… Майка ми преживяла тежко раждането, с огромен кръвоизлив, но със стиснати зъби се справила с изпитанието. Изненадало я по-голямо като се прибрала от „Тина Киркова”: защо й трябвало да сподели, че до нея лежала циганка – баба ми решила, че са ме разменили с циганчето и настоявала да отиват да ме търсят някъде в циганската махала. Майка ми бързо тръгнала на работа, работното й време във вестника беше от 14 до 22, имала устна уговорка рано привечер да си идва от Полиграфическия комбинат да ме накърми и да участва в къпането, после – обратно на работа. Но непосредствената й началничка, жена с неограничени амбиции, непрекъснато й възлагала задачи тъкмо когато трябвало да се отдаде на майчинските си задължения. А няма да забрави една предновогодишна вечер, когато вождът Вълко Червенков благоволил да дойде да ги посети – тя предварително съобщила, че трябва да излезе по-рано, но въпреки че се опитала да направи това възможно най-тихо и незабележимо, останала пронизана от жестокия пост на първия човек в държавата. А на 5 март 1953 г., когато съм навършвал пет месеца, починал най-великия вожд на всички народи. Майка ми твърдеше, че по стъпките на баща ми в снега (зимата била тежка) усетила, че е станало нещо ужасно. Както ме кърмела и млякото й секнало… За мащабите на бедствието и нагнетената атмосфера свидетелства и признанието на баба ми, жена неизкушена от политиката, силно вярваща – макар и непосещаваща черква – плакала и не могла да спи в тревога от това, което ни очаква, след като най-великия закрилник на онеправданите го няма. Империалистите само това чакат – ето, войната в Корея бушува, само дебнат да пуснат атомните си бомби и тук… Рано останал без естествена кърма, се оказах по най-неочакван начин закърмен с капиталистическо мляко. Близката приятелка на майка ми Бригита срещнала любовта на живота си в лицето на британски комунистически поет, омъжили се и заминала с него за Лондон – нещо нечувано за онези времена. От писмата й е видно как е очаквала световната револция да стигне и до Темза и колко е завиждала на нас, строящите най-щастливия строй… Та тя изпратила на майка ми мляко на прах, както и няколко пластмасови играчки – нещо нечувано и невиждано тогава.. При едно от завръщанията на митичната Бригита, май точно през 1958 г. , с майка ми я посетихме в дома й някъде зад мавзолея на Батемберг. Изненадан бях от присъствието на един негър там – запомнил съм ослепителната му белозъба усмивка и това, че дланта на ръката му беше всъщност бяла. Доста време след това разбрах, че това бил суданският майор Хашим Али Ята, който през 1971 г. оглавил комунистически преврат срещу президента Нимейри. Набързо и без проблеми превзели президентския дворец, арестували президента и забравили за него като се отдали на празнуване… През това време верни на сваления президент части го освободили и превратаджиите един по един се оказали в ареста. Али Ята, очевидно свикнал на подкрепата на българските приятели, потърсил убежище в българското посолство. Но Живков си имаше достлук с Нимейри и без много да се церемонят, го предали на властите, за да бъде разстрелян. Върналият властта си президент хич не се церемони, извършва погром над компартията и обръща гръб на коварните си приятели от Москва, за да се съюзи с американците…

С Антон Югов

Още едно височайше ръкуване помня от същата 1958 г. С група колеги на майка ми пътувахме на екскурзия до възрожденска Копривщица. По пътя спряхме да разгледаме новопостроения медодобивен комбинат край Пирдоп, наименован на наскоро починлия председател на Президиума на Народното събрание генерал Георги Дамянов. Неочаквано насреща ни се показа тогавашния министър-председател Антон Югов, който заговори приятелски с нашата група. Оказах се непосредствено до него, за пръв път виждах човек, когото познавах само от портретите по празниците и снимките във вестниците. Сигурно съм бил дори зяпнал от любопитство, привлякох вниманието на държавния мъж, той ми подаде ръка, попита ме нещо като за дете – как се казвам, на колко годинки съм… Не съм й подозирал колко окървавена е ръката, която поемам. А кратката ми близост е запечатана на компроматни снимки… Тогава се формирах личностно, заедно със старта в усвояването на Космоса, вълната на отхвърляне на колониализма в Африка, Кубинската революция, която оказа особено въздействие върху собственото ми развитие. И за нас, тогавашните юноши, това беше откровение, нещо ново, смяна на модела – просто светът беше черно-бял като първите телевизори, родителите си бяха избрали кариера и членуваха в БКП, щадяха ме и аз опипом сам се ориентирах. Това пиша съвсем съзнателно, защото през последните години се наложи опростенческото мнение, че в годините на комунизма жертвите са били само неугодните на управляващата комунистическа партия, докато членовете на тази партия са привилегировани и миропомазани. Без да омаловажавам ни най-малко жертвите на комунизма, опълчили се срещу тази жестока ламя и смачкани от валяка, тежка е съдбата и на многото редови членове на компартията, които поради наивност или идеализъм не се преориентираха в новите условия да си пробиват път напред и нагоре с лакти, през трупове в пряк и преносен смисъл, не се корупмираха и платиха за това тежката цена на проваления живот. Познавам такива хора, такъв беше дядо ми; такива бяха и баща ми и майка ми (тя до последно си остана „червена бабичка”). Или вуйчо ми Евлоги, учил на шивашкия занаят бъдещия премиер и председател на Народното събрание Станко Тодоров, укривал Лиляна Димитрова и Йорданка Чанкова, но останал до смъртта си в схлупената къщурка, с една стая, едновременно спалня за четиричленното му семейство и негова работилница – висока 1,70, така че повечето клиенти влизаха приведени… Те несъмнено носят вината, че са съдействали за налагането на човеконенавистния режим, но тази вина със сигурност е по-малка от тази на безскрупулния партиен елит – или както тогава казвахме, „червената аристокрация”. Тъкмо от 1958 г. датират първите ми по-осезателни спомени. Уличката, на която живеехме, беше кална – тогава дойдоха валяците и асфалтираха, това си беше събитие! Каква смесица от хора и съдби обитаваше тази тогава крайна столична улица: непосредствено до нас (къщицата, в която живеехме, беше на кьоше – ъгълът на „Захари Круша” и „Добрила”) живееше железничар, дъщеря му се казваше Камелия – като бъдещата ми жена; след това беше дворът на вуйчовците ми Пешо и Евлоги, следваше двор с висока ограда, където кой знае защо не влизахме – но си играехме с двамата братя, само на единия, Крум, помня името. По-нататък беше малко по-масивната, двуетажна къща на Япови – писателят-историк Петър Япов с двете му дъщери, особено с Наташка бяхме доста близки, дори веднъж предизвикахме скандал като си играхме на семейство. Япов се представяше за човек на ВМРО, за „таен” (?) академик, разузнавач и май сам си вярваше на легендите. Ако не пропускам нещо, след това, на ъгъла с тогавашната „Макаренко”, сега „Яков Крайчовски” имаше ров от авиационна бомба, естествено, любимо място за игри. Сега на мястото на цялата тази вселена стои скучен блок. От другата страна на улицата повечето къщи стоят и днес. Точно срещу нас беше къща с остър алпийски покрив, където живееше интересен човек, май Терзиев се казваше – участник в олимпиадата н Париж (1924 г.?) – бягал по терлици, които естествено се скъсали, хвърлил ги и стигнал финала бос с окървавени стъпала. С това впечатлил организаторите и го поканили на бала на медалистите – въпреки че останал извън почетната стълбичка. Сред това се строеше дълго време огромна в моите детски очи (триетажна) къща, едва ли не небостъргач – там живееше възрастна жена, чиито син се беше оженил за виенчанка, не ми е ясно как ставаше това в онези времена, но се връщаха за през лятото, играл съм си с дъщеря им Ефчето – първата чужденка, която срещах. Другата беше спретнатия дом на леля Райна, а след нея – запуснат двор, където живееше местния пияница. Покрай него за пръв път чух зловещото име „Белене”: беше пращан там, а като се върна, огласяваше улицата с крясъци и гонеше жена си и децата си… Най-красивата, с вкус оформена къща, вече на „Добрила” беше на Рошавелови. Тя се обитаваше от семейството на царския полковник Рошавелов – кротък възрастен човек, който в нощта на деветосептемврийския преврат бил в министерството. Като чул шум по стълбите, той отворил да погледне какво става, но някои участници в заверата във фантазиите си стигаха дотам, че разказваха как извадил пистолет и дори стрелял… Бяха го оставили да преподава във Военната академия, но униформа не носеше. Постепенно виждах и света извън уличката ни. Отсреща в района на Александровската болница – там, където сега се възвисява Стоматологичния факултет – често се упражняваха войници, което ни привличаше. Отатък големия двор на болниците – където сега е бул. „България” – течеше Перловската река, понякога напролет доста пълноводна; запомнил съм как влачи трупа на куче. На ъгъла на „Г. Софийски” и тогавашната „Макаренко” беше кварталната кръчма – където често ставаха побоища. До нея стоеше някакъв бордей, където живееше мой съученик в първи клас: дори на фона на нашата паянтова къща с клозет на двора мизерията там беше ужасяваща. На отсрещната страна на улицата стояха постоянно паркирани вероятно 30-40 военни линейки с дървени каросерии – и тях съм запомнил. Петгодишен ме записаха в английска забавачка в читалище „Средец”. Ходенето дотам си беше цяло пътешествие – почти не помня да са ни водили, вървяхме най-често с неразделните ми приятели Сашко и Виктор. Една сутрин на фасадата на тогавашния военен завод 12, по-късно електрокарния завод „Средец”, сега разрушен в очакване на терена му да израсне пореден мол, се вееше черно знаме. Необичайно на фона на предимно червените знамена, при това окачвани само на определени празници. Оказа се, че беше заради починалия Георги Дамянов… През това време военната кариера на баща ми вървеше гладко. На 29 г., когато се раждам аз, е майор, на 32 – подполковник, на 35 – полковник… За една бройка и генерал да стане – предложили му да го изпратят във Военна академия в Москва (най-вероятно Военнополитическата „Ленин“), все през същата 1958 г. Но и майка ми се възпротивила – как ще остане сама с две невръстни деца (брат ми на две годинки), а и той не горял от желание да се подлага на такова изпитание, далеч от дома и то в Москва. Та това в крайна сметка май приключи военната му кариера – в тази система или слушаш и изпълняваш, или ти пишат голяма черна точка. На един Девети септември, май 1961-ва, за последен път облече парадна униформа – бяха въвели нови, малко по-разкрепостени, с прав панталон вместо бричове и половинки обувки вместо миризливите ботуши. Накичил беше няколкото дузини ордени и медали, повечето дрънкулки за участието във Втората световна война – за превземането на Белград, Будапеща, за юбилеи. Години след това беше окичил с тях едно черно сако, което държеше в гардероба, а сега те преминаха към племенника ми, единственото момче, което продължава рода и неговото име, Емил.

Очарован от кубинската революция и нейните лидери, все млади, брадати, по нищо не приличащи на нашите ръководители-бюрократи, започнах да издавам ръкописен бюлетин за Куба. Всъщност, идеята не беше съвсем оригинална – баща ми ми беше прочел за английско момче, което издавало такъв бюлетин за британската колония Златен бряг, получила независимост като Гана. Десетгодишен, организирах няколко свои съученици и се озовахме в посолството на Куба. И досега не знам дали не стана някаква грешка, посланикът Салвадор Гарсиа Агуеро – висок възрастен негър, ни посрещна и прие лично. Той дори не беше просто посланик, а дългогодишен ръководител на парламентарната фракция на старата Кубинска компартия, обявена за „опортюнистична“ и разпусната от Фидел Кастро, а по-късно обсебена от него. По същество, посланичеството на Агуеро беше вид изгнание и заточение – той дори почина в България. Организирахме напълно самостоятелно, по собствена инициатива Ученическо дружество за българо-кубинска дружба и извън пионерската организация си измисляхме своя детска дейност. Имахме и кратка среща с брата на Фидел, дългогодишен военен министър и сегашен президент на Куба, Раул. А в VІІІ-ІХ клас направих с приятели вече и от други градове „Клуб Че Гевара“ – колко малко знаехме за него тогава, възхищаваше ни как се отказа от министерския пост и отиде да прави революция другаде… Колко сме били наивни! Година по-голям от мен беше синът на тогавашен секретар на ГК и по-късно пръв ибрикчия на Л .Живкова Стефан Ганев, Благой. Стефан Ганев ми сложи етикета „троцкист” и това ми се лепна за дълго – макар че ако трябва да сме точни, Гевара изобщо не е бил троцкист, ама толкова е разбирал нещата секретарят по пропагандата на ГК. По-късно твърде бързо станах „ренегат“, фашист и антисъветски клеветник… Тогава вече си представях бъдещето си изключително като свързано с международните отношения или международната журналистика. Не съм отчитал едно – там пращаха деца на доста по-високостоящи в партийната номенклатура, а пътят дори към съседните държави минаваше през сътрудничество с Държавна сигурност. Успях все пак да се добера до приемните изпити за митичния Московски институт за международни отношения (МГИМО). Не бяха обявени никъде официално, но в залата на тогавашния Висш икономически институт „К. Маркс“ (сега УНСС) на ул. „Ст. Караджа“ (сега в тази сграда се помещава Кинофакултетът на НАТФИЗ) се събраха 200 души. Предстояха ни девет изпита – четири писмени и пет устни; условието беше получилият двойка на поредния изпит отпада. Един по един преминавах през изпитите и дори обикновено се прибирах за обяд вкъщи. Накрая, естествено, ни омръзна и с един приятел флиртувахме с момичета, за да влезем последни вече вечерта. Беше устен изпит по икономическа география на България – чувствах се в свои води. Разтревожените ми родители се вдигнали да видят какво става и докато съм бил в залата, се срещнали с отговорника от министерството за изпитите. Той им казал – синът ви е пръв по резултати, гответе му куфарите…

Войникът Швейк в Грудово

Да, ама не! Официални резултати така и не бяха обявени, една хубава вечер ни изненадоха с нов закон за въоръжените сили, който отменяше дотогавашната практика приетите студенти да не служат, а да изкарват военната си служба с летни едномесечни лагери за подготовка и 6-месен курс в ШЗО – Враца, след което получаваха звание о.з. лейтенант (или мл. лейтенант, не помня точно). Слухове се носеха за такава готвена промяна, но точно през 1970 г. не я очаквахме – нали синът на Т. Живков, Владко, завършваше същата година руската гимназия „Калинин“ (35-то училище). Случи се… Е, Владко си изслужи в ШЗО – Плевен, тамошните офицери си знаят как. Отлагането на вероятното следване послужи за аргумент министерството да отлага до последно обявяването на официално класиране. Баща ми не предприе нищо по повод облекчаването на войниклъка ми, а и аз с идеализираните си представи не очаквах ходатайства. Дори беше някъде в командировка непосредствено преди заминаването ми. Аз бях успял да видя списъците, където беше отбелязано Карлово – радиошкола. Какво пък, не много далеч от София и все пак някаква сравнително приемлива перспектива. Можех ли да допусна, че това бил шифър за Грудово (сега Средец) – част от прословутия „триъгълник на смъртта”. Натовариха ни във влак от някаква гола поляна на Гара Искър, благополучно минахме Карлово, стигнахме и Сливен – Трета армия и постепенно опасенията за крайната цел се оправдаваха. Кой знае защо, влакът беше само до Карнобат, където доизкарахме нощта в празни вагони. На сутринта стигнахме Бургас, където предприеха остригването ни в бръснарницата на централната улица „1 май“. Макар придружаващите ни майор и мл. сержант мълчаха като риби относно следващия етап от проточилото се пътуване, всичко беше ясно. Аз успях да се измъкна, изтичах до старата поща и пратих уж шифрована телеграма до къщи – „Пристигнахме Бургас, посока Грудово”, а по пътя обратно за всеки случай дублирах известието с бележка, която останих на познат на семейството в общината. Така вестта стигнала едновременно и до баща ми, и до майка ми. Не очаквах да знаят какво точно е Грудово, но майка ми през целия път до вкъщи се чудела как да съобщи на баща ми, когото заварила седнал в тъмното и обзет от тежки мисли… На другия ден срещнал началника на Софийското военно окръжие, с когото се познавали, и споделил, че синът му е войник в Грудово. Онзи само дето не го наругал – а може би и да го е наругал, казвайки защо не му се е обадил преди два дни, сега нещата са извън неговите ръце. В Грудово попаднах в най-голямото от четирите поделения, мотострелковия полк, който бе към Ямболската дивизия и на практика едно от бойните подразделения на БНА на пряко подчинение на Варшавския договор (другите три поделения в общата казармена площ бяха танков и артилерийски полк и ракетчици, които наричахме „глухите“, защото не говореха нищо за службата си, а имаха и отделно КПП, така че ние, простите войници, изобщо нямахме достъп до тях). Вероятно защото съм сравнително едър един старшина ме избра за артилерийския дивизион, което си беше някакъв късмет – все пак отървах безумното маршируване и превземане на бегом на хълмове. Имам от кърмаче дефект на левия крак вследствие на операция (по-къс е с 2,5 см; на военната комисия се чудиха какво да ме правят и ме пратиха чак при главния ортопед на БНА, генерал-майор, който ми предложи да ме пише „полугоден“; това означаваше Строителни войски, аз не се съгласих, това „полу“ ми звучеше доста унизително) и със сигурност щях да изляза инвалид… Не съжалих нито за момент за съдбата си да служа в толкова тежко поделение. Израсъл в сравнително благосъстояние, като саксийка в София, иначе никога нямаше да разбера пределите на възможностите си, едва ли щях да срещна (освен за кратко в купето на влака или в някоя селска кръчма) хора като бойните си другари в разчета – с основно или незавършено основно образование, от затънтени села, единият успял да заработи условна присъда. В първите дни ме сепна случаят с връстник новобранец, вече успял да се обзаведе със семейство, който избяга от казармата, за да види булката и бебето си. Докараха го и го разкарваха из плаца с охрана с автомати – нещо, което бях виждал само на кино. Още не си представях, че след година и мен ще ме разкарват така, ще ме заплашват с военен съд. Имах и такъв случай – по време на пролетното обслужване на техниката бяха изкарали автомобилната техника (влекачи и спомагателни коли) на плаца, където бяха сложили часови вътре в казармения район. Вечерта се наложи да взема нещо забравено от нашата кола и реших да мина по по-лекия път. По устав трябваше да рапортувам на началника на караула, той да прати разводача и така да ме допуснат до зила. Часови беше войник, с който бяхме заедно в новобранската рота и ме познаваше много добре, но се запъна. Какво искате – капанец, аз пък шоп. Не се подчиних, тръгнах, а той прищрака автомата. Взех си каквото ми трябваше, след това, естествено, нещата стигнаха и до дежурния офицер – на момчето извадиха куршум от цевта, така че само едно трупване на пръста и като нищо е щял да произведе изстрел. А и си призна, че се е изкушавал за отпуск за 1 май… Едно от първите големи разочарования от родната казарма дойде само дни след като порталът се захлопна зад мен – заместник командирът по политическата част на батареята събра една групичка и ни отведе до военните жилища да му пренесем дървата в мазето. Не ми се случи да копая на офицерска вила, но знам и за много такива случаи – носил съм например на гръб торба цимент от склада до дома на един полковник. Уж боен полк, пък ни използваха като лична прислуга… Скоро си „заработих“ пет непоряда и баща ми при първото свиждане ме завари в доста жалък вид – освен всичко друго, кожата на нежните ми ръчички на софиянче беше ми паднала. На другия ден баща ми осъмнал в приемната на началника на Генералния щаб генерар-полковник Семерджиев. Генералът го познал и го питал защо е цивилен – а баща ми вече осем години откак беше напуснал армията. Никога не съм си представял баща ми да се моли, но очевидно се беше оказал в такова положение. И от станалото разбрах, че пътят чрез големия началник често е най-дългият – останах последен софиянец в Грудово, дори циганчето Солаков го откомандироваха. Изкарах точно една година. Случи ми се да спя през това време на палатка през зимата и дори върху снега с малко слама, завит с шинела. Участвах в най-голямото дотогава учение на БНА „Преслав-71“. То бе замислено като българо-съветско-румънско, но в последния момент румънците се отказаха, а с това и съветската армия. Доста след това разбрах, че е имало планове да ни използват за свалянето на Чаушеску по модела на проточилото се военно учение в Чехословакия през 1968-ма, прераснало в окупация и задушаване на пражката пролет. От Грудово през полигона Ново село стигнахме чак до с. Дропла край Силистра. В добруджанското село Стефаново беше оборудвана турска граница, т.е., замисълът беше да нанесем изпреварващ удар и да напредваме поне до Одрин. Преминахме „границата“ с боен ход и вече на „турска“ територия се разгърнахме за артилерийска подготовка с 122 милиметровите ни гаубици (образец 1938 г.). Нагледах се на батални сцени, които иначе бих видял само на киноекрана – стотици танкове, изстрелване на ракети от пикиращи Миг-21, настъпление на пехотата. Макар и прост войник, все пак изпитвах сериозни съмнения за бойната ни мощ. Видях и сравнително новите танкове Т-55 и Т-62, които тогава се усвояваха, макар че вече бяха остарели спрямо равнището на съседните натовски армии. Нашият полк, както и съседния танков полк, все още таралянкаха старите ветерани от войната Т-34. Как я мислеха да воюват в щабовете в София, Москва и Киев (в случай на война Трета армия се предвиждаше да премине на подчинение на Киевския военен окръг), не знам, но се вземаха на сериозно. Досами турската граница цал месец копахме землени укрепления, които да поемат цялата бойна техника. Имахме два рубежа, единият на самата граница и още един малко по-навътре. Разчетите бяха да ги удържим три дни до разполагането на съветската армия… Малко по-западно започваше и прословутата линия „Крали Марко“ от вкопани стари танкове – вкл. бракувани немски. В случай на война се е предвиждало да ги поемат екипажи, обречени да стрелят до изчерпване на боеприпасите, като самите се превръщат в неподвижна цел без надежда за спасение. Ето един от ярките ми спомени от странджанската зима, когато ровехме безсмислено каменистата земя (офицерите се опитаха да облекчат процеса с взрив – представяте ли си каква дупка трябва да се изрови, за да се скрие танк или влекач – но от това земята стана още по-неподатлива). Към десет всяка сутрин над главите ни се разминаваха два пътнически самолета високо в небето – единият към Централна Европа, другият вероятно към Близкия Изток. Дотогава такива големи самолети бях виждал само на кино, но си представях пътниците далеч горе, обслужвани от усмихнати стюардеси или дремещи в креслата. Дали някой можеше да си представи, че някъде долу някакви войници строят укрепления за евентуална бъдеща война? Едва ли…

Продължава.

  Публикации етикети: , , , , , , , , , , , , , ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free