Далечната 1958-ма (И все пак студент)

И все пак студент

В Ленинград през 1974 година

Докато трамбовах грудовския плац и изпълнявах командите „гаубица на рамо“ (два и половина тонното желязо трябваше да бъде „разхождано“ насам-натам, а при нужда теглено дори и по хълмовете от седемчленния му разчет), баща ми търкаше праговете на министерството в надежда да получи официалния документ за моето приемане за студент в МГИМО. И някъде по Коледа, цели шест месеца след изпитите, някакъв чиновник се сетил как да ми намерят цаката. Установили, че имам двойка на писмения изпит по англейски. А той беше по средата, нямаше как да бъда допуснат по-нататък. Баща ми обаче не беше някой байчо от село – успял да намери някъде захвърлената ми писмена работа и с нея отишъл в катедрата по английски на Университета (СУ, разбира се). Там установили, че предложеният текст и задание отговаря на нивото на III курс английска филология и въпреки това аз съм се справил. Т. е., не може да има никаква двойка. Със скърцане на зъби министерството издали заветната тапия, че съм приет в МГИМО – пазя си я някъде, мога да си я сложа в рамка някой ден. Послужи ми да се уволня два месеца предсрочно (което само по себе си не беше малко), но дотук. Отидох в тогавашния Комитет за наука, технически прогрес и висше образование (КНТПВО) и бързо ми подрязаха крилете: Момче, какво пише на тази бележка? 1970 г. Нас не ни интересува къде си се мотал ти досега, ние сме планова държава и местата са били за тогава – т. е., изтървал си си мястото… Предложиха ми да си избера която и да е специалност в София и това сякаш ме разведри – току-що излязъл от армията, отървал военен съд, подобна перспектива ме удовлетворяваше. Баща ми охлади ентусиазма ми с простичкия въпрос – нима има такава специалност, където се влиза с девет приемни изпита? И пак започнахме почти безнадеждна битка, в която късметът отново ми се усмихна. Отговорникът за изпитите, междувременно изпратен на работа в Белград, бил хванат в някакви далавери и беше започнал да чисти полека скандалните си дела, като моят случай явно беше от леките. Един петък вечерта позвъни вкъщи, че има възможност да следвам в Москва. Условието е във вторник до обед да се явя в посолството в Москва… Нелека задача в онези времена. В понеделник беше мобилизирана цялата фамилия – трябваше да си извадя бележка от военното окръжие, че съм отслужил, бележка, че съм приет студент в СССР и с тях да ми бъде издаден паспорт (с положена изходна виза – имаше такова понятие, МВР решаваше кой да излезе от страната и кой – не), след това с паспорта да си купя билет от касите на „Балкан“ на пл. „Народно събрание“… Изглеждаше абсурдно да успеем, но успяхме с общи сили: единствено валута (рубли) не можах да обменя, защото валута се продаваше единствено в БНБ от 11.30 до 13.30 – в понеделник по това време още не разполагах с паспорта и необходимите бумаги, срещу които можех да обменя, мисля, 50 лв. за рубли, а на следващия ден по това време трябваше да съм вече в Москва. От познати и приятели събрахме някъде около тази сума, а срещу митническата декларация имах право да обменя в Москва някъде около 27 лв., за около 30 рубли. С хвърчаща бележка, написана на ръка, се озовах в българското посолство в Москва (по пътя таксито спука гума и аз внезапно установих, че имам още много да уча руския, по който имах отличен). Аташето за студентите беше извадил бюрото си в коридора и приемаше цяла опашка хубавци като мен – все някакви нередности очевидно за места извън конкурсите. Като видя бележката ми, отсече „Ленинград, Философски факултет“ – сякаш това беше зад ъгъла.

Така се озовах в Ленинградския университет (тогава носещ името на сталиновия културтрегер Андрей Жданов) и съм особено щастлив от това. Ленинград всъщност е най-европейският град в Русия, „прозорецът към Европа“, град с изключителна архитектура, особено очарование и свободен дух. Изобщо не съжалявам за МГИМО – елитен институт под непосредствената шапка на КГБ, където едва ли щях да изклася и три месеца – не заради тежкия учебен материал. А и който ме познава, едва ли може да си представя, че аз ще пасна в компанията на Ирина Бокова, Пирински и тем подобни… Философския факултет на Ленинградския университет ме изненада с известна доза неочакван за епохата либерализъм: посрещнаха ме портретите на философи като Кант и Хегел, които според господстващата идеология бяха буржоазни и дори реакционни. Повечето преподаватели насърчаваха мисленето, а не зубренето: никой не изискваше да четеш от неговия учебник и да повтаряш буквално казаното в лекциите – нещо обичайно в Софийския университет. Един Шейнис, който достъпно и компетентно ни развеждаше в дебрите на политикономията и по-късно стана депутат в първата, най-демократична Руска Дума заедно със Сахаров, обичаше да повтаря – аз имам специалност като стругар, работил съм като стругар и не се боя да се върна пак при струга. Имах възможност да сравня как стояха нещата в Москва, в знаменития МГУ – материалната база там беше далеч по-добра, но господстваше догмата и маразма.

Спокойното ми съществуване като студент в специалност, която изобщо не бях избирал да уча, не продължи твърде дълго. Бъдещата ми тогава съпруга, с която ме срещна един сбъркан адрес на писмо (на това място обикновено се налага да уточня – българка и все още моя съпруга, с която дочакахме и внуци), след като завърши гимназия и учи една година в Софийския университет, по волята на съдбата се оказа студентка в Москва. Първият ни наивен опит да променим това се сблъска отново с чиновническото бездушие – заявиха ни, че е огромна чест за нея да учи в Москва и ни показаха, че някакви капризи от рода на желанието да живеем заедно не могат да бъдат толерирани. От този момент започна титаничната борба да постигнем елементарното човешко щастие в сблъсък едновременно с българската и съветската комунистическа бюрокрация. На коя ли врата не почуках – декани, университетски и министерски чиновници за работа с чуждестранните студенти, български дипломати – срещах пълно нежелание да бъдем разбрани. Един чиновник в българското посолство в Москва, по-късно първи секретар на районен комитет на БКП в София, беше пределно циничен: „Ние своите деца не можем да уредим, та с вас ще се занимаваме“. Малката разлика беше, че техните деца не си вземаха изпити, своеволничеха, занимаваха се с черна борса. Не всички бяха така откровени – в повечето случаи получавах някакви обещания, но скоро установявах, че нищо не се прави. И вероятно подведен от факта, че майка ми работеше в отдел „Писма на читатели“ взех и написах писмо до в. „Правда“, в което описвах митарствата си. Хората в редакцията постъпиха професионално – направиха проверка и с тяхна намеса вероятно прехвърлянето щеше да се уреди за следващата учебна година. Местните университетски чиновници, обаче, веднага бяха уведомили българското консулство в Ленинград – абе тук някакъв ваш българин нещо недоволства… Българските „дипломати“ бяха стъписани. Генерален консул беше бивш първи секретар на ОК на БКП в Бургас, замесен в някакви далавери с парцели по черноморието, за когото този пост беше очевидно понижение. За естеството на неговата дейност свидетелства следната случка – отишъл на важна мисия, да поздрави с юбилей хора на старите болшевики. Написали му ярко-сълзливо приветствие за великата дружба и малките братя, които се учат и следват Големия брат. Кой да се сети да му осигури красива папка, за да връчи листчето с приветствието! Пионерчета поднасят думичките си в червени кожени папки, а нашият – само с листче в ръка! И тъй като защитата на българските граждани беше последна грижа на българските дипломати там, моето писмо се оказа събитие от извънредна важност за цялото посолство в Москва начело с посланика Жулев, който беше придобил редкия в дипломатическата практика ранг на член на българското правителство.

Същата вечер след получаване на съобщението за казуса, без да дочакат дори да получат копие от текста, ме привикаха в землячеството. Завариха ме заспал в общежитието след като си бях предал писаната няколко безсънни нощи курсова работа. Дори не ми казаха защо ме викаха – разбрах едва като почна заседанието, че съм единствена точка от дневния ред. Непрочетеното още писмо беше обявено за „антисъветска клевета“, бях обвинен във всички грехове и се прие решение да бъде предложено изключването ми от университета и от всички възможни организации и постове (бях девет месеца член на БКП и член на ръководството на землячеството). Решението се потвърди на разширено събрание на землячеството, продължило пет часа, на което довчерашни приятели – много от които бях посрещал, подпомагал с настаняването и решаването на битови и други проблеми, които бях решавал сам – достигаха до сълзи – някои в моя подкрепа, други в усилие да трупат точки. Нещо необичайно за тогава – целият ход на събранието се записваше на касетофон очевидно с цел прослушване по инстанциите. През тези дни и часове загубих и малкото детско, останало у мен след казармата: пред очите ми приятели, на които вярвах, се обръщаха срещу мен с явна мисъл за бъдещата си кариера.

От разправата с мен се интересуваше лично посланик министър Жулев. Не че бях сторил най-голямото престъпление в иначе идиличния поход към сияйните върхове на комунизма на народната република или пък бях заплашил безоблачните отношения на НРБ със СССР, в частност мляскащите се при всяка среща Живков и Брежнев. Работата е там, че се бяха натрупали проблеми и проблемчета в българо-съветската дружба, и особено дразнещи номенклатурата бяха тези с тогава доста голямата и трудно управляема маса български работници в Коми, Оренбург, Уренгой, Бухара и на други места. Нищо кой знае какво – пийнали, сбили се, имаше случай, когато и притичалите милиционери го бяха отнесли. И за всичко това наказания отнасяха и партийните апаратчици, за които кариерата и топлото местенце значеше повече от всичко. И тук им се откриваше възможност да се справят с един студент без протекции и дълго да отчитат случая като пример за революционна бдителност – ето, другари, как смачкахме гада! Наистина, още доста години са ме спрягали по отчетите, а когато бъзещият вицепремиер, организатор на поредица партии в левия спектър, пишман шеф на Кремиковци и ЦСКА Александър Томов започнал прибързано да надига глава и да привлича вниманието към себе си, му размахали пръст – втори Стефан Николов не искаме! Сашо, известен също като Добрия вълк Лупи, разбрал отлично намека…

Какво от това, че когато вече бяха получили текста на въпросното писмо, не откриха нищо повече от една юношеска изповед и възмущение от неправдата. Нямаше как да ревизират формулировката за „антисъветската клевета“, приета набързо – просто извадиха от контекста споменаването, че сме семейство (че как да пристъпим към легализиране на брачния си статус, след като не виждахме перспективи да заживеем заедно), както и констатацията, че независимо дали сме българи, или американци, ние имаме статуса на чужденци. Без разрешение на ченгетата от Деканата за чуждестранните студенти нямахме право да се отдалечаваме на 40 км от адресната си регистрация – нещо, кояте аз, естествено, многократно нарушавах, пък и след като не са ме хванали, не е нарушение. Отличният ми успех изобщо не се оказа смекчаващо вината обстоятелство – напротив, беше обявен за… склонност към кариеризъм!

И все пак отново се разминах по-леко. Наистина, объркаха ми живота – последствията от случилото се за целия ми личен и професионален живот имаха дълготраен характер. Но за всички тези, които днес повтарят, че в т.нар. епоха на социализма (тоталитаризма, комунизма) нещата в т. нар. соцлагер са се развивали еднакво и еднородно, ще прибегна към два примера. По същото време, когато беше предприето изгонването ми, един полски колега беше хванат, че живее без брак със съветска гражданка. Съветските другари бяха скандализирани, настояваха за отзоването му (макар че съвсем не беше единствен случай), но полското консулство го защити категорично и нещата спряха дотук. А при мен беше точно обратното: в заповедта за изключването ми пишеше изрично: „по просьбе богарского посольства“ – т. е., по молба на българското посолство. Дори се случи нещо почти уникално за онези условия – съветски преподаватели и състуденти направиха опит да ме защитят, но им размахаха пръст по тяхна партийна линия да не се месят където не им е работата.

На другата крайност беше доста сходен случай с албанския дисидент и литератор Фатос Лубоня, който сам той ми разказа. Раснал в семейство, както се казва, от „голямото добрутро”: баща му бил генерален директор на албанската телевизия (за която се разказваше вица, че започва предаванията си с „Добър вечер, другарю Енвер Ходжа“ и ги завършва с „Лека нощ, другарю Енвер Ходжа!“). На едно съвещание вождът-диктатор критикувал телевизията, че е скучна и трябва да вземе мерки да развлича повече трудовия народ. Лубоня-старши твърде буквално възприел поръката и без много да му мисли, излъчил запис от конкурса за песни в Сан Ремо. Вероятно дори не е бил свършило предаването и държавната телевизия се сдобила с нов генерален директор, а старият бил арестуван като проводник на идеологическа диверсия и най-вероятно италиански шпионин. На сутринта в дома им нахлула милиция и цивилни агенти и по време на обиска намерили тетрадка на младия Фатос, едва завършващ гимназия, с юношески опити за поезия – о, ужас! – където не се възхищава от великия и гениален вожд, а от някаква съученичка… За това прегрешение го осъдили на седем години затвор. Седем години! В затвора обаче не следвали челния чекистки опит – нали Албания вече се беше скарала с Москва – та политическите затворници държели отделно от криминалнити и поне тази гавра, обичайна за ГуЛАГ, им била спестена. Сближил се със затворниците от годините непосредствено след войната, изпратени да следват в СССР и впоследствие, в началото на 60-те години на ХХ в., когато Албания се съюзи с маоистки Китай били арестувани като съветски агенти – някои разстреляни, други осъдени на различни срокове затвор. Присъдите на част от тях изтичали и другарите в ЦК се загрижили – как така ще ги пуснат да сеят недоверие към най-справедливата и прогресивна в света власт? Скалъпили нов процес, обвинили ги, че готвят заговор за сваляне на народното правителство и убийство на любимия вожд, към „антипартийната група“ пришили и техния млад приятел и му добавили още десет години! 17 години заради невинни юношески стихчета! Добре дошли в света на реалния социализъм!

Кандидатствал едно, следвал друго, дипломирал се в трето

Бащата на жена ми, с която въпреки премеждията формализирахме отношенията си, парторг на едно ДСО, я беше уредил преводачка към ЦК (един виден партизанин, главен редактор на партийно списание, й беше хвърлил там око, та за малко да се тепаме, дядката му с дядка). Та една вечер – и това й беше за последно да я викат – я докарват с черна волга на УБО, тя посочила балкона и шофьорът – естествено, че ченге – се изпуснал „Ама тук се слушат Гласове…“

Иначе при първото отваряне на досиетата си подадох заявление от любопитство – ама не, нямало нищо за мен… По стечение на обстоятелствата никога не ме е влякло да се занимавам с началническа и административно работа, но 100% съм сигурен, че ако ме беше поблазнило да ставам директор или депутат (пази Боже!), веднага щеше да изскокне отнякъде… След 1987 г. бях се поутвърдил в института (но от ГК не БКП не даваха да се хабилитирам, поолабиха режима за пътувания в БАН – в смисъл, ако органзаторите поемаха разноските, пускаха). Естествено, шестакът дето отговаряше за института ме наобикаляше и ме караше да пиша информации…

Но да не избързвам – все пак трябваше да завърша. Във Философския факултет на Софийския университет ме приеха почти на „честна дума“ – тогавашният декан, в момента не се сещам името, великолепен познавач на древногръцката философия, но си остана доцент заради стълкновение със стожера на партийната философия, идеолог на БКП и дълги години председател на БАН, акад. Тодор Павлов. Така че ме усети добре и ме записа под условие пред още да пристгне отпускното ми свидетелство от ЛГУ (там се оправдаваха, че им липсвала гербова хартия). И тъй като най-много изпити за вземане имах в първи курс, позволиха ми да карам едновременно първи и втори по индивидуална програма.

Оттук нататък единствената ми мисъл беше да вземам изпити и да завърша час по-скоро, като изпитвах панически страх всеки момент да не дойде някъй и да поиска отстрянаването ми. Участвах активно в студентски конференции и така ме забеляза тогавашната първа секретарка на университетския комитет на комсомола и бъдеща първа секретарка на ГК и ЦК на ДКМС Станка Шопова. Когато дойде ред да ме приемат отново в комсомола (наличието на не-комсомолец бодеше в очите комсомолските дейци), нещо бяха допуснали грешки от формален характер, поради което с наложи процедурата да бъде повтаряна. Заслужаваше си, обаче, да се види лицето на Ст. Шопова, за която май Т. Живков беше казал, че ако се беше родила по-рано е щяла да бъде сред комунистическите „икони“ – петимата от РМС. Тя очевидно ме познаваше само по лице, но явно не правеше връзка с името и по-специално с предоставеното й досие, от което ставаше ясно, че едва ли не съм искал да взривя Лениновия мавзолей. Пребледня и дълго не можеще да си поеме функциите. А след близо година, когато вече беше избран нов състав на УК на ДКМС и в него бяха влезли отявлени кариеристчета от Юридическия факултет (дано не се заблуждавам, но ми се струва, че след години ги видях като депутати във Великото народно събрание, при това някои от дясната страна), те се заядоха, усещайки шанса да се проявят. Помня, че някой ми зададе чутовния въпрос какво е отношението ми към СССР. Отказах да отговоря, с аргумента, че мога да говоря по този въпрос само на маса на чаша водка, но не й в тази зала, защото каквото и да кажа би прозвучало неискрено, помпозно или напротив – вредно от идеологическа гледна точка. Тъкмо в неискреност ме обвиниха, предложиха ми да изляза в коридора и в продължение поне на половин час бурно разискваха. Не помня дали ме утвърдиха тогава – когато ме извикаха обратно вътре, пламенната комсомолска лидерка беше зачервен,а като че са се били.

Напълно естествено с този вълчи билет каква диплома ще получа нямаше значение, важното беше да получа някаква. Дори към края вече проучвах за учителски места в Родопите, търсехме нагревателче юнга, което беше дефицит. Вече се беше родила първата ни дъщеря и не виждах други реални перспективи за развитие освен някъде в някой затънтен края. Бях от първите випуски на профила социология в СУ – помните ли, кандидатствах и по всички правила ме приеха в МГИМО, минах пътьом през „академията на Добри Джуров“, три години изкарах във Философския факултет на Ленинградския университет (там съгласно господстващата официална догма социологията се свеждаше само до емпиричния й компонент, а теоретичния беше отречен като излишен поради марксисткия исторически материализъм). А завърших все още модната тогава социология… Замалко да завърша с отличен успех – дипломата ми беше 5.47, което значи, че почти не бях изчерпал постигнатото в Ленинград. Та поради все още липсата на подходящи специалисти във факултета, дипломната ми работа попадна в ръцете на директора на Института по социология проф. Величко Добриянов. „Попадна” е силно казано, очевидно е бил възложил на по-младия си сътрудник Николай Генов подготовката на рецензията, при което той е обърнал внимание или пък самият Добриянов е прегледал труда. И неочаквано за мен ме извика и ми предложи да кандидатствам за докторант (тогава се казваха аспирантури). Онемях и нямах сили да кажа, че тая вероятво няма да стане. Нямаше как – подадох си документите и в последния ден седнах да чета за изпитите. Внезапно звънна телефонът, обади се секретарката на Института и ме свърза с Добриянов. Той явно е бил информиран за статуса ми и ме попита какво се е случило. Разказах му накратко, той явно прецени как са нещата (самият той беше учил в Москва и добре знаеше ка стоят нещата) и ме посъветва да мисля само за изпита, а той ще уреди нещата аспирантурата да бъде прехвърлена от Москва в Института.

Явих се на изпита, вече се бях изпедепцал с изпитите, които положих вероятно за две следвания, представих се добре и станах аспирант в Института по социология. Изобщо не съм си предствял подобна реализация, но се случи. Това всъщност предопредели целия ми по-нататъшен жизнен път – за добро или за лошо.

Като напомняне за кафкианския свят, в който живеех, беше следната случка. Вече бях аспирант, отидох за нещо до Философския факултет на университета. От любопитство или навик се завъртях около таблото с разписанието на лекциите и съобщенията от деканата. Бяха окачили списък на студенти с невзети изпити, и открих в него името и факултетния си номер. Името и факултетния номер! След като вече си бях получил дипломата за завършено висше образования – специалност философия, профил социология, втора специлност английска филология, професионален статус преподавател в средните училища. След като същата тази диплома беше минала през дузина чиновнически ръце, а аз бях вече аспирант…

С Добриянов подбрахме внимателно тема, която беше непозната у нас и която допускаше избягване на цитати от Живков и Брежнев, просто защото не бяха се изказвали по въпроса, а и неизбежните Маркс и особено Ленин можеше да не са толкова досадно често споменавани. Подбрахме я, но липсваше и литература и видях доста зор да навляза. Намерих някаква явно подарена и забутана книга на немски език (език, който не съм учил и недолюбвам) в институтската библиотека, изпратиха ме на едномесечна командировка във Видин за едно социологическо изследване и след като приключвах задачите за деня, сядах на дунавския браг и с немско-български речник бавно навлизах в проблематиката… Получи се някакъв текст, в който повечето автори и теории, главно американци, бяха непознати не само за по-широката аудитория, но и за специалистите. На пробната защита в Института – която си е всъщност същинска, другото е спектакъл за публиката – един от по-възрастните професори, преглеждайки по навик набързо текста, „блесна“ с изявлението, че съм допринесъл с откритието, че президентът Хари Труман е социолог. Всъщност, ставаше дума за професор Дейвид Труман, а президентът Хари Труман е един от малкото обитатели на Белия дом поне през ХХ в. със средно образование. На самата защита в препълнената зала на някогашната община на „Гурко“, сега на нейно място е Гранд хотел София, нещата вървяха гладко, жонглирах с имената на авторите, когато внезапно към подиума се запъти проф. Васил Иванов – известен в общността като един от малкото останали сталинисти, някога съветник на В. Червенков. Опасявах се, че ще ме обвини в някакви идеологически опущения, но той само каза „Нещата са ясни, да пристъпим към гласуване“. Утвърдиха ме почти или направо единодушно.

Сбъдната мечта – видях света и той мен Постепенно почнах да излизам и на конференции в чужбина, отначало главно в СССР (имах няколко години възбрана да стъпвам там) и ГДР, после Будапеща, която не само като красив град, но и с атмосферата на почти липсваща комунистическа визуална пропаганда (вместо сегашните огромни рекламни щитове, тогава пътища и площади бяха заети с огромни табла с банални лозунги, ведри лица на работници и кооператори, които убедено строят комунизма). През 1986 г. настъпи перестройката, която доста облекчи режима на пътуване при нас в БАН. Ако преди беше абсурдно дори да мечтаеш да пътуваш в страна извън СИВ, сега това ставаше възможно, особено ако ти приемат доклад, утвърдят проекта ти и най-вече ако поемат някакви разноски. А за световния конгрес по социология в Индия освен официалната делегация (чиито разноски бяха за сметка на бюджета) се организира нещо като младежка група с „Орбита“. Само че младите трябваше да платим 1300 лв. от джоба си – една доста непосилна сума за някои, равнявяща се на десетина месечни заплати. Аз взех доста заеми, но смятам, че си заслужаваше. Не само видях поне частица от Индия (на място събрахме пари и заминахме с някаква сравнително евтина екскурзия до Агра с Тадж Махал и Джайпур), но и се срещнах с много колеги от цял свят, с което си осигурих покани за участие в конференции и публикации за години напред, а после и препоръки. Така продължих в щадящ режим – Хелзинки, Виена, после Западен Берлин – градът със специфичен режим в центъра на „ГДР“, който изисква специално внимание. Започна да ме наобикаля и „шестакът“, отговорник за Института – когото познавах от пътуването до Делхи, където колегите го бяха разконспирирали – какъв е този ваш колега, който нито посещава заседания, нито се среща в коридорите за неформални разговори и контакти… Интересуваше го дали съм се срещал с емигранти, опитвали ли са се да ме обработват и т. п. Да-да – ще им напиша нещо такова… Пишех информация за конференцията, за университета или института, който съм посетил – и вероятно от ленивост, същата информация давах като отчет за командировката и в списанието на института.

И все ме караше да не се подписвам с истинското си име, а да си измисля някакъв псевдоним, който знаем само двамата… Ей Богу, изобщо не съм си мислил, че ще се обърне палачинката така, тогава беше особено мътно, затова и някои колеги направиха компромиса – напълно ги разбирам. Все се дърпах, казвах, че винаги подписвам всичко, което съм написъл и не виждам необходимост да се крия зад чуждо име. Но въпреки че познавам механизма на вербовка – саморъчно написана и подписана молба, утвърждаване от двама или трима началници – никак не съм сигурен, че няма и манипулации с архива…

Страхотна мелачка е това. През 1987 или 1988 г., когато бяхме захласнати от перестройката и поглъщахме всички разкрития (аз вече се бях разочаровал и бях убеден, че Горбачов се е изчерпил – точно тогава колегата ми Петко Симеонов ме извика и неочаквано почна да възхвалява Горби… Премълчах си мнението, защото бях сигурен, че ме проверява…

Та тогава дойде при нас един американец, Фред Ейдлин, един от малкото, който от време на време идваше по разните обмени, по които пътуваха само шефовете – за какво точно пътуваха като английския им беше на ниво „хелоу“, „хау ду ю ду“ и „конграчулейшън“, не беше много ясно… Уредиха му пътуване до Пловдив да се срещне с тамошните социолози, аз го карах с моята кола и много добре знаех, че ще му тарашуват из стаята в Гранд хотел „България“, която и без това се подслушваха – после гадовете пуснаха избирателно информация коя колежка е преспала с него…

И в лекцията си там изтресе, че перестройката е мероприятие на КГБ… Невероятно ни се струваше, ама май така се оказа…

През 1988 г. попаднах в Сеул на научна конференция – това беше най-невероятното пътуване в живота ми. Ако не постигнах нещо особено в кариерата си (във вид на титли и материални облаги), май поне съм най-бързо обиколилия света български социолог (за седмица тогава прелетях от София през Франкфурт и Анкъридж до Сеул – по маршрута на сваления хладнокръвно само пет години преди това южнокорейски пътнически самолет – и няколко дни след това Сеул – Бахрейн – Джеда – Цюрих – София) и най-високо издигналия се поне от академичната гилдия (колежката Мира Радева, МБМД, си организира пътуване в Хималаите и срещна новата си любов) – на 5400 м в Тибет. Та как се озовах в Сеул. На времето действаше доста добре международния междубиблиотечен обмен: можех да си поръчвам книги и статии, които липсваха в нашите библиотеки. Книгите пристигаха за около месец, проблемът беше, че в Народната библиотека беше единственият публично достъпен ксерокс и трябваше да се записвам в пет сутринта, за да мога да си копирам 30 страници два пъти седмично – останалото конспектирах на ръка. Статиите идваха обикновено на микрофилми. Системата не сработи единствено, когато си поръчах статия от южнокорейско списание: тази страна просто не съществуваше за нас, бяло петно на картата. След като получих няколко отказа, май по пътуващ колега пратих молбата си директно на адреса на списанието в Сеул. Никога не съм печелил повече от 5 лв. от лотария или тото, но тук улучих джакпота. Оказа се, че издаващият списанието институт решил да посвети поредната си международна конференция на перестройката и промените в Източна Европа. Тръгнали да канят учени от региона, но се оказало, че в базите им данни не фигурира никой от България. И тъкмо в този момент пристигнало моето писмо. Поканиха ме, като поемаха всички разноски. Напълно ясно ми беше, че ако пусна докладна съгласно изискванията, нищо няма да стане – просто ще се уреди някой шеф да пътува. Затова се свързах с най-големия пътешественик сред учените тогава, Нансен Бехар, рецензент на моята дисертация. Оказа се, че в Сеул не е бил, аз му уредих покана от домакините, а той се справи с по-тежката задача – уреждането на нещата тук в България. Доколкото знам, благословията беше получил от Андрей Луканов…

В Сеул домакините ни заведоха в заводите на Деу – цяло индустриално градче с регулировчици за движението. В цеховете господстваха роботи, работниците седяха в очакване ако стане авария, да се намесят… Беше като в научно-фантастичен филм. А в учебника по география на дъщеря ми пишеше: „Южна Корея е изостанала полуколониална страна“…

По време на дългия полет на връщане Нансен положи много усилия да ме убеди да остана в Цюрих за денонощие на разноски на южнокорейската авиокомпания. Любезните домакини в Сеул просто не хващаха на своите компютри българската авиокомпания „Балкан“ и за връщане ни предложиха полет до Цюрих и чак на другия ден връзка за София. А ние знаехме, че от Цюрих веднага можем да хванем полет за Виена и от там за София. Нансен много пъти беше ходил в Цюрих, а и бързаше за някакви ангажименти в София и накрая ме убеди да остана с поръката да се разходя по брега на езерото и да пия някъде капучино – дотогава не бях опитвал. Първото сторих, но предпочетох да спестя някой франк за дома. Изморен седнах на една пейка, а до мен скоро се оказаха мъж и жена, в дрипи, каквито не видях другаде в този банкерски блестящ град. Заговориха на български…

През това време на летището в София се разиграла истинска драма – съжалявам, че не съм успял да я видя. Нямаше как да уведомя своите за закъснението и в уречения предварително час дошли да ме посрещнат жена ми и баща ми. Видели вътре в залата за получаване на багажа само Нансен. Неговият син усетил, че моите посрещачи са разтревожени (имах здравословни проблеми, които по-късно ме докараха на операционната маса) и при поредното открехване на вратата се провикнал „Къде е Стефааааан?“. Нансен небрежно отговорил „Остааааанаа в Цюриииих!“. За жена ми не знам, не си признава, но баща ми пребледнял като тебешир при тези думи…

Берлинската стена. Озовах се в тогавашния Западен Берлин на специализация в Института „Джон Кенеди“. Нямах особени развлечения и вечер, както и в почивните дни, се разхождах край стената. Издигната на 13 август 1961 г. от комунистическия режим в Източна Германия, „ГДР“, тя има за цел да предотвратяване непрекъснато увеличаващите се бягства на германците от изток на запад. Знаменитата снимка от това време показва източногермански войник, в униформа и с автомат, който е на път да изхвърли като нещо безполезно, прескачащ все още ниската ограда от бодлива тел към свободата. Не са много късметлиите като него. Мнозина отиват сутринта на работните си места, за да не се върнат у дома десетилетия. Само за часове и дни под невярващите погледи на берлинчани и на целия свят е издигната бетонна стена, три метра висока, разсичаща улици, трамвайни линии и отворени простраства, общо 160 км рамка около столицата на „ГДР“. Тя не престава да се строи, разширява и усъвършенства, за да стане сложно съоръжение, в действителност състоящо се от две бетонни стени – едно боядисано бяло, мрачно и скучно, пустинно от източната страна, другата оживена с весели рисунки и графити от западната страна. Между тях – около 200 метра ничия земя, с пясъчна полоса, скриваща мини, стрелящи автоматично картечници, както и граничните патрули, обикалящи с кучета, нелепи джипки на базата на трабитата-„сапунерки“, наблюдателни кули – подобни бяха изградени от западната страна за туристите. От наблюдателницата всеки лесно можеше да види уличния живот в комунистическия Източен Берлин, минувачите, понякога хвърляйщи поглед на запад и автомобилите, принудени да завиват само заради наличието на стената, прекъсваща някогашния оживен тряфик на места като Потсдамер плац или Бернауер щрасе. Само няколко бяха пунктовете, позволяващи преминаване между Изтока и Запада: на Friedrichstrasse станцията на S- и U-Bahn (метрото и градската железница) за пешеходци, на прочутия Checkpoint Charlie за коли и някои други със специфични цели като изнасянето на градските отпадъци, за което се грижеше източноберлинска комунална компания, както и прочутият мост Glienicke, където се обменяха шпиони по време на студената война, и т. н. През уикендите oрди туристи нахлуваха от запад, включително военнослужещите от съюзническите части в живописни униформи в отпуск; те не се нуждаеха от специални разрешения за преминаване на стената в тази посока, изискването беше да се върнат обратно на другата страна преди полунощ. По обратния маршрут Източна Германия позволяваше само на възрастни пенсионери да посетят роднините си от другата страна. Правителството вероятно се надяваше да не се връщат повече, но тези жилави бабички влизаха отново обратно с чанти, претъпкани със западни потребителски стоки.

Източен Берлин беше тогава всъщност крайната и най-висока цел на пътуванията за обикновените българи в тези времена. В универсалния магазин Centrum често звучеше българска и руска реч. Туристите, най-често групи промишлени или селскостопански работници, победители в социалистическото съревнование, никога не посещаваха Пергамон музей, Картинната галерия или Египетската колекция (или го правеха с досада като част от задължителната програма) – техните семейства очакваха подаръци, облекло, обувки, уреди или играчки с много по-високо качество, отколкото предлагането в техните страни. И много от тях дори пропускаха подробността, че отвъд булеварда на липите, Унтер ден Линден, и Бранденбургската врата кипеше напълно различен свят, с много светлини и разкош. Паралелен град, който източноберлинчани наричаха просто „Drűben“ – отатък.

Заблудили ме бяха в София преди заминаването, че за времето на престоя си няма да имам право да преминавам в Източен Берлин, което се оказа невярно. Поради огромната разлика в цените (но и качеството) започнах да си купувам хранителни продукти в Източен Берлин и така пестях. В Западен Берлин предлагаха левове и източни марки едва ли не на килограм – измислените курсове на БНБ си важаха само за вътрешна употреба. Двоумях се дали да не купя 10 хиляди лв. – огромна сума за тези времена, с която можеше да се придобие кола или дори малък апартамент – или да си внеса 500 западни марки. Спрях се на последното. Мъкнех багаж от около 70 кг – книги, фотокопия; бях си приготвил „евтини“ източни марки за свръхбагажа на летище Шьонефелд, но на място установих, че вероятно съм ги изтърсил някъде… Наложи се да си купя необходимите хартийки по курса на ГДР – едно към едно…

Само преди малко повече от двадесет години (кога се извъртяха!) не си представях, че ще дочакам падането на Берлинската стена, вероятно най-зловещото творение в историята на човечеството. Когато наблюдавах как хилядите източногерманци, някои от които преживели целия си живот в жестоката клетка на най-измислената държава, отнела на поданиците си най-човешкото право – правото да мечтаят, плаках… Не очаквах, че под камъните на Берлинската стена ще изпълзят толкова змии, които продължават да ни задушават.

Няма я вече старата череша от двора на „Захари Круша“. Покачен ня нея, сякаш бях високо над света и летях, летях в детските си фантазии. Успях в значителна степен да осъществя тези детски фантазии – катеренето беше трудно, но си заслужаваше. Много пъти ме спъваха по пътя нагоре, опитваха се да ме катурнат, но не успяха. Е, не бива, не е редно всички мечти да се осъществяват. Включиха ме като единствен представител на България (хей, куневи, бокови, калфини – къде сте?) в първия „Влак на мира“, който трябваше да премине през обраслите в бурени жп линии край Панминджон, първият след десетилетия влак от Сеул до Пхенян. Изглеждаше толкова близо да се случи. Бяха започнали първите контакти между двете Кореи, насърчаваше се търговията, съвместните предприятия. Не стана. Надделяха предразсъдъците. Но надеждата винаги умира последна..

Стефан Николов

Виж приложение.

  Гост, Публикации етикети: , , , , , , , , , , , ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free