ДАЛЕЧНАТА 1958-ма

Стефан Николов
Две кратки реплики – едната от голям шеф н БАН на погребението на колега, друга от един доста по-млад човек във Фейсбук ме карат да пристъпя към написване на тези изстрадани редове. Първата беше защо недостигналият пенсионна възраст колега, давал големи надежди за успешна кариера, в крайна сметка не я е постигнал, а втората – за недостойността и лицемерието на повечето изправили се да отдадат почит пред мемориала на жертвите на комунизма. Дълбоко съм убеден, че написването на тези редове има смисъл не толкова за собствения ми вътрешен катарзис и мир със себе си, но и скромен принос за изясняването на тежките и горчиви истини за недалечното ни минало. Иначе само по себе си изглежда парадоксално и ненормално – да описваш жизнения си крах, за непостигнатото, вместо за постигнатото, за неуспеха…
Мемоари пишат хората от първите редици, водачите, допринесли за промяната в света, или хората, които са били близо до тях и непосредствено са наблюдавали как стават нещата – сътрудници, преводачи, охрана. Но не и тези от публиката, миманса…
Най-лесното е да се приеме, че когато не си постигнал определени резултати в своята област, изразени в съответен напредък в кариерата, социален и материален статус, значи си некадърен и негоден. Със сигурност има много основания за подобен извод, но едва ли са толкова маловажни за напредъка поне в някои области на професионална реализация фактори като написването, публикуването и получаването на положителна оценка във вид на рецензии, своевременното разкриване на длъжности и допускането до тях, и вероятно още доста незабелижими за околните неща.
За да не бъда голословен, ще говоря за себе си, тъй като най-добре познавам жизнените си ситуации, пък има много хора, доброжелатели и недоброжелатели, които могат да допълнят или верифицират разказа ми. И така – не съм нито мечтал за кариера в обществените науки, а още по-малко да прекарам почти целия си трудов стаж в институт на БАН. За мнозина от по-младите звучи абсурдно, че можеш да нямаш реален избор извън алтернативата да следваш и то в много случаи без значение къде и какво (а каквото е възможно според обстоятелствата), или да се насочиш към професии, където не се изисква особено образование, но да се изкарват добри пари на фона на тогавашните условия, пък и можеш сравнително безотговорно да си плямпаш за каквото си искаш без особена полза или рискове (днес този „спорт” е достигнал общодържавни измерения, докато някога протичаше главно в кухнята, в кръчмата, трамвайното или жп депо, миньорския забой или фабричния цех при хроничните престои в очакване на непрекъснато закъсняващи доставки).
Всичко това не означава, че ние, останалите, сме недостойни и лицемери. Да, аз съм бил също комсомолски секретар в училище. Дори съм бил девет месеца партиен член – докато не ме изгониха, че дори и се оказа, че по този начин съм изключен и от комсомола – а предполагам се досещате какво значеше да не си комсомолец тогава – освен ако нямаш желанието да бачкаш по строежите или в гората.
Да, тежат ми това минало и компромисите. През 70-те години не само нямаше кой знае какви изгледи Берлинската стена да падне, нито пък аз кипях от желание да навредя на близките си чрез бягство на Запад – дори когато имах подобен шанс малко преди 1989 г. Трябваше да минат още няколко години, докато узная от жена си, че е живяла с тревогата: че ще се обадя отнякъде с картичка – аз останах, вие се оправяйте! Да, за няколко години сигурно щях да измия нужния брой чинии и да намеря начин да уредя себе си – но за сметка както на родителите си, така и на децата си. Пък и съдбата на неколцината ми приятели, хора с нелоши интелектуални и човешки качества, избягали на Запад, никак не ме изкушава да съжалявам за пропуснатата възможност. Да, тези мои младежки „грехове” – макар че никога не са ми донесли някакви облаги, дори напротив, нито пък с някакво действие съм навредил накому – не ме изпълват с удовлетворение от себе си. От чисто етична гледна точка тези факти от биографията предопределиха да не оформя организационно демократичните си политически предпочитания, защото смятах това за нередно. Макар никога да не съм ги крил и като гласоподавател да не съм изменял на определен цвят, въпреки разочарования и набеждавания, съзнателно не станах член на партията, на която симпатизирам. Миналото тегне и ме кара да не парадирам с изстраданото минало, то няма как да даде външен израз на чувството ми и на почит, и на вина, нито пък да ми послужи за опрощение или за оправдание поне пред собствената съвест.

Защо тъкмо 1958 година

Вероятно защото оттогава са първите съзнателни спомени за окръжаващата ме действителност. Родих се през 1952 г. в семейството на хора, които – особено майка ми – вярваха, че социализмът е открил нови хоризонти както пред тях, така и пред всички бедни и онеправдани, и свързваха с новия строй своята жизнена реализация. Дядо ми по майчина линия, военноинвалид от Първата световна война, получава малък парцел от държавата в квартал „Крива река”, недалеч от Александровска болница, построява малка къщичка и се преселват там от крайсофийското село Градоман, когато бъдещата ми майка е едва тригодишна. В дворчето гледаха кокошки, по едно време и зайци, растяха зеленчуци, череши, ябълки, круши и много цветя. Едно малко кътче от селото, което се запази чак до средата на седемдесетте, когато остана в основите на заел целия отрязък от улица „Захари Круша” масивен блок, погребал десетина двора с огромен заряд от спомени и случки. По същото време бъдещият ми баща расте в малкото градче Цариброд, оказало се отвъд границите по силата на Ньойския договор (1919 г.). Малко преди смъртта си ми призна, че в училище е бил записан с фамилията Николић. Неговият баща, чието име нося, е познат и досега в родния си град с прозвището Барона – вероятно защото е притежавал някаква аристократична осанка и специфична култура, потомък е на един от малкото грамотни хора в градчето. Прадядо ми Никола, чието име е станало фамилно на рода ни (както повечето българи, произходът ни се губи някъде в не особено далечни исторически времена – по майчина линия спомените стигат някъде до дядо Пане, посрещал Левски, по бащина – едва още четири поколения назад…), е бил сред малцината грамотни и е бил на турска служба като писар в общината. На младини с други младежи отиват пеша от Цариброд до Цариград вероятно да ходатайстват за нещо за градчето си. Почина през 1960-та, прекрачил стоте години, но на погребението не можа да отиде никой от роднините в София: границата беше затворена. Дядо ми успява да се изучи в Софийския университет, става учител в местното училище и един от лидерите на местната младеж. Заразен е от модните социалдемократически идеи и всъщност на тази част от биографията му се наблягаше тогава – след налагането на новата граница става куриер на БКП, пресича я пеш десетки пъти, а след погрома на Септемврийското въстание 1923 г. превежда през границата един от неговите водачи, Христо Михайлов. Популярността му го издига за кмет на градчето вече под сръбска власт – при това от името на Сръбската радикална партия, която днес се свързва с националиста Шешел. Но още по-изненадващо е, че е сред основателите на местната организация „Въртопо” – западнопокрайнския аналог на ВМРО, нещо, което по понятни причини се премълчаваше вкъщи. През 1932 г. местният поп българин е убит, след като бил на вечеря у тях. Съседи сърби предупреждават дядо ми, че е следващият в списъка на УДБА за ликвидиране. И в една нощ грабват най-необходимото и бягат през границата – той, баба ми, баща ми на девет и чичо ми на пет годинки. Така от нищото започват в София, живеят под наем, за да стане баща ми отличник на целия випуск 1943-та година. През краткото освобождение на Западните покрайнини пак се завръщат в Цариброд, дядо ми работи в общината, а баща ми е войник в Пирот. В хаоса след деветосептемврийския преврат дядо ми заминава за София да получи отговор на един жизненоважен за много западнопокрайнци въпрос – ще останат ли в Българско или ще ги дадат на титовите партизани. Успява да се добере дотогава де факто първия човек в държавата – Трайчо Костов – който се отнася високомерно, унизително и го изгонва без да даде все по-очевидния отговор. Прибира се с попътен камион. Дълго в семейството, поне за пред нас, децата, съществуваше версията, че е задремал и паднал, и едва след 10 ноември от устата на най-заклетия комунист във фамилията, чичо ми, чух – „Ами, паднал – изхвърлили го!”. Окървавен, почупен и агонизиращ в крайпътните храсти го намира баща ми и така го спасява.
Баща ми се записва доброволец за участие във войната. Случайно или с намесата на местния партизански командир Крум Миланов-Боримечката, в чието семейство останалата рано сираче и с разорени роднини моя баба израства, редникът-санитар от Царската армия се оказва… помощник командир на дивизионна лечебница. Присвоено му е военновременно звание „капитан”, което прераства до край на войната до подполковник. Преминава фронтовите пътища чак до Клагенфурт, Австрия. Пестелив в приказките, той не споделяше много подробности за участието си във войната и рядко съм го виждал толкова гневен като след като му зададох момчещкия въпрос – „Ама ти стрелял ли си, убивал ли си?”. Впрочем, вероятно и инцидентът, когато преди да замине на фронта се е „изфукал” пред братчето си (самият той е бил едва на 21 години) и в играта от уж празния пестолет се раздава изстрел – за щастие, без последици – допринася за това, че в дома ни никога не е внасяно оръжие.
Сред оскъдните му спомени изпъкваше удивлението и завистта на „съветските другари” за оборудването на фронтовите лечебници в българските части. В Червената армия всички тилови структури на армията са подценени, като се отнасят с пълно пренебрежение към човешкия живот, независимо при какви условия. Успява да издейства ранените да не се захвърлят в селските плевни при животните, а да се полагат максималки усилия – дори когато са обречени – да бъдат поставени в максимално доближаваща се до домашната обстановка. Без да има понятие от медицинска психология, баща ми интуитивно разбира, че така значително нарастват шансовете за оцеляване на ранените.
Но особено поразен е баща ми от случка, на която е свидетел в самия край на войната. В Клагенфурт българските части се срещат с бритнските съюзници; срещата е приятелска въпреки езиковата бариера, дори изиграват футболен мач. Един хубав майски ден британците докарват и предават на съветското командване съветски военнопленници, власовци, жени, насилствено отведени от окупираните територии на робски труд в Германия и Австрия. За власовците ясно, те са обречени, но нито оцелелите в нечовешки условия военнопленници, нито още по-невинните жени, оказали се на окупирана от Вермахта територия по вина тъкмо на фаталните грешки на военното командване начело със Сталин се радват на срещата със своите и предстоящото завръщане по родните места. По-късно ще разбере – те знаят какво ги очаква, нови трудови лагери, заточение и позорно клеймо, което тегне и на децата им: живели в окупирана територия…
Вероятно тъкмо досега със съветските военни по време на войната беше оставил у него усещане за неприязън към СССР, дори към руския език – нещо иначе необяснимо като се има предвид преклонението му към руската култура и особено литература, с което е бил закърмен в годините си в Цариброд, където в училището преподават белоемигранти.
Завърнал се обратно в България, баща ми е изправен пред дилемата – да започне живота си на чисто или да приеме съблазнителното предложение да остане в армията. Избира второто. Трудно мога да си представя човек, който е по-чужд на всичко военно – и положително, и негативно; просто му отива униформата и с владеенето на сръбски се оказва полезен в антититовата пропаганда, попадайки в група за пропаганда заедно с избягали от титовия режим като бъдещия професор Деян Павлов (Крецуль). Той е и сред основателите на армейския печат и на Военното издателство, където намира призванието си.
През това време майка ми, на чиито млади плещи след ранната смърт (1946 г.) на нейната майка пада грижата за бащата-инвалид и по-малките сестра и брат, успява да завърши Славянска филология в Софийския университет и е поканена отначало като коректор, а после и като журналист във в. „Работническо дело”. За кратко изпада в немилост, след като лично вожда Г. Димитров открива допусната по време на нейно дежурство печатна грешка („великобритански” вместо „великобългарски” шовинизъм). С майка си диалогът ми съвсем липсваше, живеех с усещането за пренебрегване от нейна страна, най-вероятно плод на детско преувеличение. Затова ще дам думата на нейната близка приятелка от това време Бригита Йосифова, която я описва по един неподражаем начин.
„Косена бе аристократка по дух, имаше вродена изтънченост… моето въображение бледнее пред изумителната съдба на нейните дядовци, чичовци и роднини… Дори във външността на Косена имше мълчаливо достойнство… С осанка на болярка, а се оказа родена на нивата… Такава я помня, когато постъпих на работа във в. „Работническо дело”. И такава ще я помня винаги. Тя бе първата, кажи-речи единствената, която ми протегна ръка”[1]. От 1949 г. почти 30 г. тя работи в отдел „Писма на читателите”. Много хора пишеха до главния вестник на републиката в може би наивна надежда да се решат проблемите им. Сега може би изглежда като демагогия, със сигурност и тя е съзнавала невъзможната абсурдност на мисията си – да помага за решаване на несправедливости, за които управляващата партия предпочита да мълчи, а Т. Живков цинично наричаше „малката правда”. Тя успява да изтръгне от затвора наклеветения, още никому неизвестен лесничей от с. Радуил Николай Хайтов и по негово признание тя му открива пътя към литературата, дълги години се бори срещу омразата и завистта както на колеги, така и на властите, обрекли гениалния скулптор от украински произход Михаил Парашчук, ученик на Роден, на забрава, но творенията на умелата му ръка стоят на знакови сгради в София – Народния театър, БНБ, Народната библиотека, Софийския университет, Военната академия… Но не от майка ми, а от Бр. Йосифова узнах и за други нейни скромни подвизи: при командировка в едно село един човек, който тормози и семейството, и съселяните си, връзва децата си, спуска ги в кладенеца и заплашва да ги удави. Милицията е готова да щурмува. Майка ми, нелепо дребна и фина, влиз в диалог с побеснелия мъж и от дума на дума успява да го убеди да се откаже от непоправимото. Може би е притежавала усета на тънък психолог, посредник за тежки преговори с терористи, които държат заложници, дипломат за най-сложни мисии – това никога няма да разберем… Ето как я описва и великият Хайтов: „… нежна наглед и пестелива на приказки скромна жена се оказа с железен характер”.
За началник на Военното издателство назначили партизанския генерал Александър Гетман (по-късно генерален директор на Народния театър и Операта, поради което репетициите се именуваха „военни маневри“). Не се сработили с баща ми, привидно кротък и толерантен човек, но нетърпящ неправди и несправедловости. И се оказа без време пенсиониран – едва 38-годишен! – като част от прословутите хрушчовски съкращения. Трудно ми е да споря с когото и да било, който не познава онези времена, опитвал съм се да обясня и на западни колеги този парадокс – да се окажеш със светкавична кариера в армията, да достигнеш звание полковник, което си е един своеобразен връх – а всъщност да си останеш пионка. Не искам да прозвуча като оплакващ се, баща ми никога не се оплака, но си беше изхвърляне: без компенсации, без някакво съдействие за преквалификация и трудостройство. А в цивилния живот му се яви нов проблем – вече когато съм се родил аз, след като успял да доведе до семестриално завършване задочното следване в Юридическия факултет на Софийския университет, поради някакво недоразумение не си взел държавния изпит по диамат. И се водеше с „незавършено висше“, а някъде бюрократ с творчески подход го бе записал с полувисше образование… Знам, че прави много опити да се яви на този злополучен изпит, но не му позволиха. Имаше любопитна история като си търсеше работа – отишъл в Министерство на външните работи да се интересува за пост като културен аташе в Югославия – все пак, сърбо-хърватският му беше като майчин. Отговорили му – армейски полковници не ни трябват, трябват ни от МВР…
Имаше и още един любопитен момент във военната му кариера – той всъщност беше журналист и редактор в униформа. Интересите му бяха в международната политика и спортната журналистика. Запомнил съм как на глас четеше текстовете си в старата къща, която едва побираше голямата му библиотека и се състоеше от стаичка, малко коридорче и кухничка. Нямам спомени за един случай, когато бил предвиден да придружава тогавашния ЦДНА (сега ЦСКА) за срещата им с шведския шампион по футбол в Стокхолм. В последния момент го „заменили“ с резервен играч (най-вероятно ченге). Предложили му да пътува сам като смени самолета във Франкфурт, което освен гражданско летище тогава беше и най-голямата военно-въздушна база на САЩ в Европа. Дали поради вродената му неохота да пътува, или просто от опасенията, че може да се окаже в лапите на ЦРУ, той отказал. След мача му се обадили по телефона от Стокхолм, разказали му как е минал мача, той написал кратък репортаж и така все пак срещата била отразена.
Все пак си намери подходяща работа – главен редактор на Издателството за чужди езици, по-късно „София прес“. Издаваха списания за България, както и литература от български автори и естествено, комунистическа пропаганда на чужди езици. Стихията му беше в печатницата, владееше всички специалности, необходими за създаването на печатно издание – словослагател, коректор, метранпаж, всичко безвъзвратно изчезнало с навлизането на компютрите. Директор на издателството беше Спас Русинов, който лежа в затвора за злоупотреби и след 10 ноември успя да се уреди като репресиран. Баща ми разказваше, че един ден директорът му показал куфарче с пачки левове, хонорар за творенията на „Първия“ – Тодор Живков. Естествено, надхвърлящи всакакви тарифни норми. Които всъщност така и не стигали до Живков, който, естествено, изобщо не претендирал за авторство, но по пътя се разпределяли по ред джобове, със сигурност и такива на екипа му сътрудници и писачи на речи и програмни статии, но и доста дембели. Баща ми не пожелал да бъде част от схемата и скоро се разделил с иначе нелошата служба. Тогава поетът Никола Ланков го покани във в. „Народна култура“, където се задържа най-дълго като отговорен секретар – на практика правеше вестника.
Баща ми беше вероятно единственият журналист-международник, който не беше сътрудник на ДС и затова вероятно щеше да се размине изобщо с чужбина и обектите на своите статии, ако не беше хор „Кавал“, с който отиде до Великобритания на фестивал в уелския град Ланголен. Радвам се, че при специализацията си в САЩ успях да ги доведа с майка ми за две седмици, макар че материалните ми възможности позволиха да ги разходя само във Вашингтон и околностите – а така им се искаше да видят Ню Йорк. Баща ми, написал десетки антиамерикански и антинатовски статии, чувстваше известно огорчение, че така лесно му дадоха американска виза и по време на престоя явно се опасяваше, че вездесъщото ЦРУ, което едва ли дори е обърнало внимание на визитата на този български о. з. полковник, ще го застреля или най-малкото арестува.
Сред приятелите му бяха Никола Ланков, Ефрем Карамфилов, Радой Ралин, Емил Манов, Веселин Андреев, Ивайло Петров, Здравко Петров, Георги Найденов, Стефан Продев… Имаше пиетет към класическата литература, застъпваше се за забравени или отречени, дори инкриминирани автори и книги. Сближава се с много от мизерстващите, отнасящи със себе си една велика епоха и култура „белогвардейци”, с готовност плаща обеда им, дори да се лишава сам. В униформата на полковник слиза по мазета да дири книги, подготвени за изхвърляне на боклука и така спасява от унищожаване ценни издания. Така среща внучката на Христо Ботев, забравена и мизерстваща, и успява да й помогне да доживее достойно старините си.

[1] Цитатите са от очерка „Косена Панева” от Бригита Йосифова, сп. Везни, бр. 9, 2009, с. 132-155.

Следва продължение.

  Гост, Публикации етикети: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Един коментар

  1. ilina markova-gorki
    10/18/2012 в 10:09 , линк

    Zdravej priatelu,
    Cela sym tozi tekst.
    Daze ti izpratih komentar.
    Mislia ce be[e s prodylvenie…
    Ilina

Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free