Епикриза на кризата

Науката за конфликтите твърди, че всяка криза преминава през четири етапа. Те са следните:
1. Стабилност. Стабилността е най-коварният етап, понеже управляващите и управляваните я оценяват по различен начин. За управляващите тя е постижение, а управляваните често я оценяват като застой. В този смисъл, ако в ръководството на ГЕРБ имаше грамотни в конфликтологично отношение хора, те в никакъв случай не биха издигнали стабилността като пред- и следизборна цел. Както знаем обаче, случи се точно обратното.

Премиерът е стабилен

Премиерът Борисов

  1. Натрупване на противоречия. Противоречията са естествени за всяко демократично общество и не водят до конфликти, ако управляващите поддържат открит и честен диалог с управляваните, ако управляващите формират своите политики в съзвучие с мнението на управляваните и ако двете страни споделят общи ценности.

Днешната управляваща коалиция може да бъде обвинявана във всичко друго, но не и в диалогичност. За нея парламентарната и извънпарламентарната опозиция са врагове. Народът е рая, която има само едно право – правото да ръкопляска на властимащите величия. Това е възможно най-лошият комуникационен стил, понеже той катализира натрупването на противоречия и генерира недоволство сред управляваните. Когато недоволството се масовизира, е достатъчно едно отключващо събитие, за да се навлезе в етапа на кризата.

Красимир Каракачанов във военна униформа

Красимир Каракачанов в униформа по синя каска

Как се стигна дотук? От коректив на властта медиите се превърнаха в неин глашатай. Социологическите агенции се обвързаха с управляващите чрез системата за обществени поръчки и в редица случаи публикуват не истината, а власто-желани „резултати”. Много от призваните да бъдат лидери на общественото мнение сведоха цялата си активност до тиражирането на антиопозиционни и антинародни тези. Инакомислещите загубиха достъпа си до публичност. Законността като основен стълб на държавата бе отсечен, понеже година след година се приемат закони в интерес на тесни политико-икономически елити и във вреда на цялото общество. Да не говорим за правораздаването.

Трудно е да се каже кое е отключващото събитие от последния месец. Дали това е репликата на Валери Симеонов по адрес на майките, дали е разкритието, че в Държавната агенция за българите в чужбина са търгували с българската идентичност, или опитът да се увеличи данъкът върху старите автомобили. Тези отключващи събития обаче имат и една допълнителна значимост: Те показаха на обществото властово отношение, което стотици хиляди хора приеха като неприемливо и като персонална обида.

Протестът на майките

Майки на протест

В тази ситуация всякакви опити на властта да развива рационална аргументация от типа: „Подавам оставка, понеже срещу мен се води медийна кампания”, „Тъмни сили искат да нарушат стабилността”, „Зад протестите стои коварната опозиция, Путин, лумпените, мутрите, Далай Лама”, „Държавата никога не е била в по-добра кондиция” и пр. са обречени на пълен неуспех. Без съмнение нацията ни навлезе в следващия етап.

3 Криза. Най-видимото проявление на всяка криза е аномията – съществуващите норми, правила, регламенти не действат, а нови норми, правила и регламенти няма. Управляващите все повече се капсулират, а управляваните стават все по-неуправляеми. Немислимите до вчера радикални лозунги стават приемлива част от дневния ред на обществото.

Вероятно мнозина са забравили зимата на 1996-97 година. Тогава на улиците излезе целият политически спектър. Рамо до рамо на площадите мръзнеха млади и стари антикомунисти, социалисти, националисти. Обедини ги съзнанието, че така повече не може да се живее.

Днес положението е подобно. Демонстриращите по улици и магистрали са разнолики и неорганизирани. Исканията им са разнопосочни и стават все по- радикални. Типичният демонстрант от 2018 година обаче не е и умно-красивият успял протестър (каква звучна българска дума)  от 2013 година.

Журналисти, профсъюзни лидери, университетски преподаватели, актьори опитват да омаловажат ставащото по класическия пропаганден модел ад хоминем, т.е. като не могат аргументирано да обосноват защо според тях протести не би трябвало да има, те нападат личността на протестиращия гражданин, като се опитват да го представят във възможно най-грозни краски.
Да, лицата на някои протестиращи са грозни като живота, който живеят и като перспективата личната им мизерия да продължи стабилно.

Мирен протест в София

Демонстрация в София

4. Разрешаване на кризата.

Теоретично тук са възможни различни сценарии. На практика обаче полезните ходове на управляващите не са особено много. За да притъпят кризата и да отложат неизбежното, управляващите би трябвало да направят някакъв силен ход в емоционален и икономически план. Например биха могли да приемат президентското вето върху спорния законопроект, да отстранят от редовете си компрометирани лица и да помолят народа за извинение, като поемат ангажимента да се допитват до мнението му. Такъв вариант поне за известно време би намалил социалната радикализация и би притъпил масовата погнуса.

Този вариант е възможен, но изглежда малко вероятен. При всички останали случаи неизбежно ще се стигне до т. нар. позиционна война, при която всички страни в конфликта се окопават в своите аргументи, но не чуват и не възприемат аргументите на другата страна.

Ако властта предприеме някакви силови действия като полицейски заплахи към протестиращите от малките населени места, санкции за водачите на МПС и пр., тя ще трансформира сегашната остра криза в латентна. Казано по друг начин, хората временно ще опразнят улиците, но ще ги напълнят отново и с по-голяма ярост по най-дребния повод.

Най-лошата възможност е управляващите да съчетаят провалилата се вече пропагандна схема с типичната си нарцистична ригидност. Тогава обществото ще влезе в състояние на перманетна криза. Едно след друго ще се сменят нестабилни и идейно несъвместими правителства и парламентарни мнозинства, по-голямата част от гражданите ще обеднеят, а над развалините с оглушителна сила ще се носят възгласите на набралите електорална подкрепа радикали: „Циганите на Сатурн!”, „Всички комунисти в газовата камера!”, „Да ограбиш богатия е твой свещен дълг!” и подобни от този сорт.
Управляващите дават ли си сметка за това? Едва ли.
А ще прочетат ли този текст? Надали.

 

 

 

  Публикации, Статии етикети: , , , ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Един коментар

  1. Бойко Петров
    11/19/2018 в 13:33 , линк

    Всичко е много хубаво и точно написано,но в България политиците са на изчезване.Тези,които мислят че са политици си представят че ако са избрани във властта по някакъв начин може да правят каквото си Искат.Те забравят,че Народа избира и Народа сваля от власт.Народа е като буря.Тръгне ли, няма спиране.

Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free