Философ, пътешественик, правозащитник

Стефан Николов е изследовател в БАН и активен защитник на човешките права.

Пиша това, когато за пореден път – май трети или четвърти – през живота ми се налага да почвам от нулата, въпреки всичко свършено до този момент. Разбира се, много е различно да правиш това на 25, 30 или 60.

Затова голяма е опасността да се изкуша да превъзнасям постигнатото, въпреки че знам – не е толкова много, винаги е можело повече, а и в крайна сметка – каквото правиш, на себе си го правиш. Надявам се да избегна тази заплаха.

И така – извън детските увлечения да стана летец, космонавт, пожарникар май най-силен и неизменен беше стремежът ми към пътуване по далечни земи. И това във време, когато пред подобни пътувания стояха куп формални и неформални пречки, събитие за цял род, приятели, съседи беше когато някой поемаше – обикновено с група и предимно с влак – пътя за екскурзия или командировка до Москва, Букурещ, Прага. Може би роля изигра фактът, че баща ми беше роден в Цариброд, останал по волята на жестоки сили извън границите на България – граници, които за баща ми и неговите родители се оказаха непреодолими, а призракът на чуждата държава (не конкретно селище, както у „нормалните” българи), записана като родно място в паспортите им ги преследваше десетилетия.

Малкия Стефан с министър-председателя Антон Югов

Малкия Стефан с министър-председателя Антон Югов

Още не бях тръгнал на училище и вкъщи се появи уникална вещ – която на фона на днешните dvd-та и всякакви плейъри сигурно изглежда нещо примитивно: едно апаратче от бакелит, наподобяващо бинокъл, чиито задни „прозорчета” бяха матирани. В един процеп отгоре се влагаше кръгло и плоско тяло от твърд картон с малки, 1 см Х 1 см диапозитивчета, всяко чифт – за да се получи стереоефект. И така в тази вълшебна кутия виждах много от това, което бе невидимо за връстниците ми в тогавашния черно-бял свят, в който идеалът беше Москва, а Ню Йорк, Париж, Лондон се рушаха и загниваха в очакване пролетариите най-сетне да се организират и да си спретнат своя Октомврийска революция. Подарил го беше на баща ми някой футболист от националния отбор – тогава сред малцината привилегировани да пътуват бяха елитните спортисти. Баща ми, оказал се по волята на събитията военен без военно образование, сам личностно много далеч от всяка представа за армейски офицер и като редактор във военното издателство слагаше звездичка след звездичка на пагоните си. Пишеше политически статии за страни, където не беше ходил и не му беше съдено да отиде; в тясната ни стаичка, която обитавахме тогава, една сутрин ме събуди, четейки на глас текста си за Черната скала на Гибралтар. Някъде в средата на 50-те години решили да го изпратят като придружаващ журналист заедно с отбора на тогавашния ЦДНА да отрази мача с шампиона на Швеция, но в последния момент някой решил да вземе допълнителен резервен играч (или ченге) и баща ми отпаднал. Предложили му да пътува сам, като смени самолета във Франкфурт – той отказал, защото им набивали главата, че там е най-голямата военновъздушна база на САЩ в Европа. И късно през нощта се обади вкъщи някой от отбора, каза му резултата и някои подробности – и репортажът беше готов…

Когато го уволниха в рамките на станалите известни тогава „хрушчовски съкращения” след срещата на съветския ръководител с американския президент Кенеди във Виена, в търсене на работа наивно се самопредложил за културния отдел на българското посолство в Белград – нали беше израснал оттатък границата, учил в сръбско училище (там го водели Николић – призна ми много по-късно), а общата му култура и организаторски способности със сигурност надминаваха тези на мнозина тогавашни български дипломат с бедно селско потекло. Изсмели му се – „На нас ни трябват полковници от МВР, а не от МНО”…

Първите ми опити за далечни пътешествия бяха свързани със старото малко лампово чешко радио  Тесла (с ударение на първата сричка); сред пращенето долавях всевъзможни езици и се научавах да ги различавам. Тогава се чу, че скоро ще се появи телевизия, която си представях като радио с екран, и като на радиото ще мога да въртя потенциометъра и да „гостувам” в далечни градове…

Някъде тогава баща ми написа първата у нас книжка за едно от първите новоосвободили се африкански страни, Гана. Беше преровил хиляди страници от оскъдната тогава достъпна литература и се бе натъкнал на такъв дребен факт – един английски ученик, вдъхновен от борбата на тогавашната британска колония Златен бряг, започнал да издава ръкописен бюлетин за събитията там. Това ме спечели и аз започнах да правя подобен бюлетин, посветен на далечна Куба, чиято революция на брадатите начело с Фидел Кастро обсебиха романтичните ми помисли. През 1962 г. основах Ученическо дружество за българо-кубинска дружба, чрез което, все още дете, се срещнах с много кубински представители – вкл. брата на Фидел Раул, както и българи, посетили „Острова на свободата”. С мои съученици раждахме инициативи, които излизаха извън рамките на тогавашните наложени канони на дирижирания ентусиазъм; понякога ни хвалеха, но повече дразнехме с необичайната си за времето активност, а по-късно, когато преобразувахме дружеството в Национален клуб „Че Гевара” – доста гръмко и дръзко – ни обявиха за „троцкисти” и дори при една „несанкционирана проява” пред посолството на САЩ по повод убийството на Робърт Кенеди прекарахме няколко часа в участъка.

С Раул Кастро
С Раул Кастро

Първото ми излизане извън границите беше през 1966 г. с ученическа група – за нещо бяхме наградени – до Скопие и Белград. Автобусът на тогавашния Пионерски дворец беше своеобразна реликва – стара Шкода, подарена на Г Димитров от чешкия комунистически вожд Клемент Готвалд. Минах покрай родния град на баща ми, Цариброд – преименуван през 1949-та като ироничен жест в Димитровград, име, което почти никога не употребявахме. Само няколко години преди това там беше починал прадядо ми Никола – чието име беше станало фамилно; никой от роднините отсам границата не беше успял да отиде за погребението. Щяха да  минат още близо 40 г. докато убедя баща си, човек видял доста и доброволец-фронтовак, да преодолее страховете си (през 1932 г. са избягали в България, грабнали само най-необходимото след като дядо ми бил предупреден, че е в списъка на властите за ликвидиране), и да възстановим парченцата родова памет.

В Скопие положих началото на бягствата си от стадото при подобни пътувания – бързо си намерих местни приятели, на няколко пъти бягах от групата (взех един автобус до крайните мюсюлмански квартали, бродих из зловещите руини от тежкото земетресение през юли 1963 г.) – с което си спечелих не само гнева на ръководителите, но и черни точици в досието ми и несвойствени за възрастта ми формулировки като „склонен към индивидуалистични прояви и неподчинение”. Видях много различна от нашата тогавашна България страна, където хората бяха по-свободни, разполагащи с повече възможности, вкл. да пътуват отвъд желязната завеса и да вкусват някои от благата на недостъпното за нас тогава потребителско общество. Непокорният маршал Тито беше прозрял още през далечната 1952 г. безсперспективността на съветския „социалистически” модел и беше провел своята малка „перестройка” далеч преди Горбачовата. Така той изведе Югославия от т.нар. „социалистически лагер” и възползвайки се от конюнктурата на времето успя да осигури на народите по-добра съдба от другите комунистически режими – което, разбира се, не спаси изкуствената страна от разпадане и кървава война. Осъзнах и че перспективите за някакво възстановяване на българското управление на тези земи са станали жертва на исторически обстоятелства, манипулации и компромиси. И престанах да рисувам по тетрадките си контурите на „Велика България”…

Странно, непознато усещане за свобода и необяснимо какво още получавах всеки път когато напусках пределите на България – при това дори в страни на нашия хал като Румъния. И ако в други начинания не ми вървеше, то с пътуванията – за кратко, и примерно веднъж в годината – ми потръгна. Оказах се така съвсем млад за месец в Алжир – съвсем различна страна. Докоснах се до великата и страшна сахарска пустиня. Замалко ми се размина да замина за Куба – информация за дейността ни бе достагнала до тогавашния І секретар на ЦК на ДКМС и по-сетнешен премиер Г. Атанасов и той пожела да ме включи в делегацията, с която заминаваше за Хавана. Защо това не стана нямам обяснение. Последва малка пауза в пътуванията и на завършване на гимназията бях награден като лауреат на Националния политически конкурс[1] с екскурзия да СССР – Москва, Ленинград, Киев. Тук вече се развихрих със самостоятелните си разходки – особено Ленинград, който ме порази както с необичайната архитектурна красота и хармония, така и с вътрешните дворове, помнещи Достоевски, Пушкин, Добролюбов, Ленин… и невероятното откритие на съветския комунизъм – комуналните квартири, където години и десетилетия съжителстваха семейства, за всяко само стая, радко две, обща кухня и тоалетна (където често всеки наемател беше прекарал отделна крушка – явно напъните към колективност не бяха стигнали далеч), най-често без баня – нерядко, ако става дума за някогашен богаташки дом, също „усвоена” като „жилплощад”…

На брега на р. Нева

Може би ще избягам много напред, но намъчилите се наематели на комуналките ги очакваше жестока съдба след разпадането на СССР и разгула на мафията. Стари, често пъти от ХІХ в., невидели десетилетия сериозен ремонт, тези жилища привлякоха вниманието на „новите руснаци” най-вече с централното си местоположение. За да се освободят от наемателите, най-често хора на възраст, болни – някои ветерани от войната или преживели блокадата – и със символични пенсии, изнудваха ги без капка жалост, а най-упоритите просто изчезваха, за да изплуват след време от дъното на Нева и многобройните канали.

Това пътуване запомних, защото стана броени дни преди да вляза в „родната казарма”. През лятото на 1970 г. излезе нов закон за военната служба, който пращаше всички завършили средно образование, независимо дали са приети във ВУЗ, да служат две години. Дотогава приетите студенти караха досаден, но все пак далеч от реалната казарма „летен семестър” във филиала на ШЗО във Враца и обикновено с дипломата получаваха младше офицерско звание от запаса. Този закон, в частност, послужи като оправдание да не бъдат обявявани месеци наред резултатите от необявените официално изпити за известния Московски институт за международни отношения – който „ковеше” нашите дипломати. Девет бяха приемните изпити, на първия се явихме 200 души в аулата на тогавашния ВИИ „К. Маркс” на ул. „Ст. Караджа” – сега кинофакултет на НАТФИЗ, след всеки от изпитите получилите двойки отпадаха, и така накрая останахме десетина. Отговорникът за изпитите беше казал на родителите ми да ми готвят куфарите, но с това си останах… Някъде към Коледа при поредното посещение на баща ми в министерството троснато му съобщили, че имам двойка по английски писмен. Това е абсурдно, защото изпитът по западен език беше някъде по средата на серията и нямаше как да бъда допуснат по-нататък. Така и не разбрах как, но баща ми се добрал до писмената ми работа и я занесъл в катедрата по английски на СУ, където отменили двойката с аргумента, че текстовете са съответствали на ниво трети курс английска филология и въпреки това аз съм се справил. Така се сдобих със заветната „тапия” с подпис и печат, че съм приет за студент в МГИМО, която ми послужи да се уволня от казармата 2-3 месеца предсрочно. Но когато отидох с нея в тогавашния Комитет за наука и висше образование, там погледнаха документа и ми казаха „Момче, я виж какво пише тук – 1970 г.! Ние сме планова държава, местата са били планирали за тогава и нас не ни интересува в казармата ли си бил, или на курорт”. Ха сега, де! След още натиск и борба утешително ми подхвърлиха бележка написана на ръка на хвърчащо листче, с която се оказах първо в Москва, а след това в Ленинград (сега Санкт Петербург), във Философския факултет на Ленинградския държавен университет, носещ тогава името на Сталиновия съратник Андрей Жданов.

Не съжалявам ни най-малко нито за двете казармени години – едната от които в Грудово, известно тогава като част от „Триъгълника на смъртта“ до турската граница, нито от лишаването ми да следвам в елитното полуказармено московско учебно заведение, захранващо и до днес българския дипкорпус. Съжалявам единствено за двете питерски години, които ми бяха отнети. В казармата срещнах, живях, делих добро и лошо с хора, с които животът едва ли щеше да ме срещне, освен за броени часове в купето на някой забързан влак. Това бяха момчета с ниско образование, от затънтени селца, в своите 18 години успели да трупнат по някоя присъда и да се обзаведат със семейство. За мен, раслото в саксия до този момент софиянче, това беше безценен социален опит. Странджанските пътеки, по които бродих с автомат на рамо и гаубицата обр. 1938 г. ме отведоха далеч по света.

Засега толкова…

Бел. на ред.: Следва продължение.


[1][ От следващата година първите три места в този конкурс осигуряваха записване в избрана специалност за висше образование – подобно на олимпиадите по математика, химия и физика. Помня, че писах за левия радикализъм и доста учудих проверяващите – повечето представени работи бяха есета по зададена тема или посветени на конкретно събитие или личност. От друг конкурс, на радио София, на историческа тема – срещнах се и разговарях с о.з. ген. Петър Вранчев, един от капитаните, извършили военния преврат на 9 септември 1944 г., оказал се после „социалистическа революция” – спечелих 8 мм кинокамера и смятам, че заснех нелоши за млад любител филмчета, но след като години наред се въргаляха сплетени в една кутия, просто изчезнаха. Но може би по-важно беше, че от разказа на много виделия ветеран усетих за пръв път, че учебниците по история не казват нещата, както всъщност са били, хиперболизират едни факти и събития за сметка на други…

  Гост, Публикации етикети: , , , , , , , , , , ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Един коментар

  1. ilina markova-gorki
    10/07/2012 в 4:35 , линк

    Защо на хората,който носят свободата в сърцата си им е толкова трудно в България, дори и сега…. Имаше един съветски филм „чужд сред своите и свой сред чуждите“. Със заглавието си(а не със съдържанието)- прекрасна метафора за съдбата на свободните по природа, живеещи в БГ българи.

Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free