„Работа да имаш, кахъри да нямаш!”

Казвам се Станка Парушева на 62 години. Отскоро съм пенсионерка и дори като я написах тази дума се стреснах – толкова чуждо   ми звучи, но ще свикна  – няма накъде.

За мястото на раждане ще отговоря с един стих :

Къде е моят дом не знам.

Отраснала съм само в чужди къщи.

Затова не трепва нищо в мен,

когато у дома се връщам.

Образованието и средното и висшето бяха за мен живо мъчение. От едно затънтено ямболско село  отидох да уча в немската гимназия в Бургас и докато съучениците ми четяха на немски,  аз още сричах азбуката. След като завърших гимназията ме приеха в Инженерно строителния институт и когато другите вече чертаеха, аз се учех да държа репидографа, защото идвах от немска гимназия, а те от строителните техникуми.

По въпроса с постиженията съм най-зле, защото никога не съм била първа в нищо с изключение на  една литературна награда за поезия през 1996 година,  годината в която издадох по системата самиздат първата си и единствена стихосбирка „Градината на мълчанието” и за втори път, когато през 2006 година бях обявена за общинар на Републиката от Националното сдружение на общините в България.

Раждането и отглеждането на двама синове, ако се смята за постижение,  значи наистина съм постигнала много в този  живот.

Любимото занимание ме е запленило от момента, когато се научих да чета и всичките ми провали се дължат на него. В най-важните моменти, незнайно как и откъде ми попадаше най-интересната книга и нищо не можеше да ме откъсне от нея. Това продължава и до ден днешен, макар че компютърът все повече се налага в битката за свободното ми време.

Стигаме до девиза. Книгата „Мъдростта на вековете „ е пълна с девизи, но аз още от ученическите си години се придържам към един лично мой „Шокирай другите с искреност и честност!” Този девиз ми е навличал много неприятности, но всеки път, когато  е трябвало да произнеса лъжа, някаква сила ме блъска отвътре и не ми позволява да си превъртя езика.

За работата не ми се говори. Когато завършвах гимназия, исках да следвам литература, но една другарка ми писа двойка  на устния на матурата и по тази причина попаднах в ИСИ. След това 35 години, всяка сутрин като тръгвах на работа проклинах въпросната другарка, но това не ми попречи да си изпълнявам съвестно задълженията като ръководител на техническата служба в Община Стралджа. За сметка на това работа ме срещна с много и различни хора.Обичах да помагам и да решавам, доколкото ми стигаха възможностите проблемите им, но винаги в себе си знаех, че не съм на мястото си.

С каузите и каузистите съм скарана. Много високопарно ми звучи това, но  винаги съм смятала, че каузата на  жените и майките, пострадали по време на войните, които се водят в момента, е моята кауза и за нея бих се борила, ако имам възможност.

Успехите никога не са били самоцел за мен и никога не съм имала чувството, че съм успяла в едно, или друго нещо. Вечната неудовлетвореност е била мой спътник през целия ми живот.

За проблемите не икам да пиша. Те съпътстват всеки човек и ние сме тук да ги преодоляваме и да се учим от тях. Няма нищо случайно в това, което ни сполетява.

Ако един човек на 60 и косур години има все още стремежи, значи че душата му е жива, а моят стремеж е да вървя  в крак с младите, докато силите ми позволяват.Участието в този конкурс е част от този мой стремеж.

Автопожелание. Ами ето едно:

Малко спомени имам

от моето детство.

Сякаш винаги съм била

възрастен човек.

Не помня кукли , топки, играчки –

помня само живия плет,

под който си правех къща

от камъчета и стар парцал

и в нея гощавах гости

с питки от кал.

Затова днес ме измъчва

остра тъга по детинството.

Ако можеше да има връщане,

върни ме при оня жив плет, Господи!

Най-важното ? Един циганин от махалата казваше „Работа да имаш, кахъри да нямаш!” Къкъв по-голям кахър от здравето на членовете на моето семейство. То за мен е най-важното. И още нещо. Мир и разбирателство както у дома, така и в дръжавата и в света.

Най-ценното е живоът и трябва да се научим да го пазим и да не го прахосваме за глупости.

Следващата ми цел е да доживея до утре.Да видя как изгрява слънцето, да помириша разцъфтелите рози, да си откъсна няколко ягодки и да кажа: „Благодаря ти, Господи!”

Всичко, което не съм могла да кажа тук, съм го казала на много места в интернет, стига някой да прояви интерес и да го прочете.

Мъдреците в България не са свършили.Уважавам много млади и талантливи хора от всички области, но не е  зле да се вслушваме и в гласа  по-възрастните. Най-добрата ми приятелка, с която съдбата ме срещна е голямата българска поетеса Станка Пенчева.

  Гост, Публикации етикети: , , , , ,   | постоянна връзка, Връзките към материала са забранени, но можете да коментирате.


Коментирай

С вашия email никога няма да бъде злоупотребено. * задължително поле

*
*

Можете да използвате следните HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Spam protection by WP Captcha-Free